— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че правех услуга на приятел? — въздъхнах аз.

Мола ми хвърли проницателен поглед и зелените й очи се впиха в моите.

— Ами, тогава очевидно си се заел сериозно с правенето на услуги напоследък.

— Аз… какво? — попитах аз, тъй като мислите ми се движеха твърде бавно, за да проумея думите й.

— Последния път, когато беше тук, те лекувах от изгаряния и вдишване на дим, след като беше извадил Фела от огъня.

— О, това всъщност не беше услуга. Всеки можеше да го направи.

Мола ми хвърли изпитателен поглед.

— Ти наистина го вярваш, нали? — Тя леко поклати глава, след което взе книга с твърди корици и отбеляза нещо в нея, без съмнение попълваше своя доклад за лечението. — Е, аз го считам за услуга. С Фела спяхме една до друга, когато и двете бяхме още нови тук. Независимо какво си мислиш, не са много хората, които биха сторили нещо подобно.

На вратата се почука и откъм коридора се разнесе гласът на Сим:

— Може ли да влезем?

Без да чака отговор, той отвори вратата и побутна смутения Уилем да пристъпи в стаята.

— Чухме… — Сим направи пауза и обърна поглед към Мола. — Той ще се оправи, нали?

— Ще се оправи — потвърди тя, — при условие че температурата му спадне. — Взе един всичкомер и го пъхна в устата ми.

— Знам, че ще ти е трудно, но се опитай да си държиш устата затворена за една минута.

— Тогава ще ти кажа следното — обърна се към мен ухиленият Симон. — Чухме, че Килвин те е отвел някъде, където да сте насаме, и ти е показал нещо, от което си припаднал като пъзливо момиченце.

Изгледах го намръщено, но не казах нищо.

Мола се обърна отново към Уил и Сим:

— Краката ще го болят известно време, но няма някакви сериозни увреждания. Лакътят му също ще се оправи, макар че е зашит много нескопосано. Така или иначе, какво правехте вие, момчета, в стаите на Амброуз?

Уилем просто й хвърли типичния си стоически поглед с тъмните си очи. Със Сим обаче нямах този късмет.

— Квоте трябваше да вземе един пръстен за своята любима — весело и бодро отвърна той.

Мола ме изгледа вбесена.

— Трябва да си много нагъл, за да ме излъжеш право в очите! — каза тя, а погледът й бе безизразен и студен като на котка. — Добре, че не се опита да подцениш интелигентността ми.

Поех си дълбоко дъх и извадих всичкомера от устата си.

— Пусто да остане, Сим! — ядосано извиках аз. — Някой ден трябва да те науча да лъжеш.

Сим местеше поглед между мен и Мола и се изчерви от паника и смущение.

— Квоте харесва едно момиче от другата страна на реката — отбранително отвърна той. — Амброуз й е взел пръстена и не иска да й го върне. Ние…

Мола го прекъсна с рязък жест.

— Защо просто не ми каза това? — попита ме раздразнено тя. — Всеки знае как Амброуз се държи с жените!

— Точно затова не ти казах — отвърнах аз. — Звучеше като много удобна лъжа. А и това никак не ти влиза в работата.

Изражението на лицето й стана непоколебимо.

— Звучиш доста нахакано за…

— Спрете! Просто спрете! — извика Уилем и стресна и двама ни. Той се обърна към Мола: — Когато Квоте дойде тук в безсъзнание, какво беше първото нещо, което направи?

— Проверих зениците му за следи от травма на главата — механично отговори Мола. — Какво общо има това, по дяволите?

— Погледни очите му сега — посочи ме Уилем.

Мола ме погледна.

— Тъмни са — отбеляза изненадано Мола. — Тъмнозелени, с цвят на бор.

— Недей да спориш с него, когато очите му потъмнеят така — продължи Уил. — От това няма да излезе нищо добро.

— Това е своеобразно предупреждение, подобно на звука, издаван от гърмящата змия — добави Сим.

— По-скоро като наежването на куче — поправи го Уилем. — Показва кога е готов да те захапе.

— Всички вие можете да вървите право в ада! — извиках аз. — Или ми дайте огледало, за да видя за какво говорите. Не ме интересува кой ще го направи.

Уил не ми обърна внимание.

— Нашият малък Квоте има много избухлив нрав, но след като мине малко време да се успокои, ще осъзнае истината. — Уилем ми хвърли пронизващ поглед. — Той не се ядоса, защото не му вярваш или защото подлъга Сим. Разстрои се, защото ти разбра на какви магарии е способен, за да впечатли жена. — Той ме погледна отново. — „Магарии“ ли беше правилната дума?