На следващия ден особено внимателно следях думите на Елкса Дал.

Той безмилостно ни караше да се упражняваме. Да правим изчисления за ентхаупия, диаграми, илюстриращи разстоянието на разпадане. Уравнения, описващи ентропичните криви, които опитният симпатист трябва да разбира на почти подсъзнателно ниво.

Но Дал не беше глупав. Затова преди да се отегчим и да станем небрежни, той превърна това в състезание.

Накара ни да теглим топлина от странни източници, от нагрети до червено парчета желязо, от ледени блокове и от собствената си кръв. Запалването на свещи в отдалечени стаи беше най-лесната част. Запалването на една от дузина еднакви свещи беше по-трудно. Запалването на свещ, която никога не си виждал и е на непознато място — това бе като да жонглираш на тъмно.

Имаше състезания за точност, състезания за хитрост, състезания за фокусиране и контрол. След два цикъла бях най-високо класиралият се студент в нашия курс от двайсет и трима ре'лари. Фентон ме следваше по петите и заемаше второто място.

Така се случи, че в деня след промъкването ми в стаите на Амброуз в часовете по „симпатия за експерти“ започнахме да се дуелираме. Дуелирането изискваше цялата ловкост и контрол от предишните състезания, като в допълнение на това трябваше да се справим с предизвикателството на дейното противопоставяне на Алара на друг студент.

И така, въпреки скорошното ми посещение в Медика заради топлинен удар стопих отвор в блок от лед, намиращ се в отдалечена стая. Въпреки двете безсънни нощи повиших температурата на една пинта живак с точно десет градуса. Въпреки пулсиращата болка от раните ми и парещия сърбеж в превързаната ми ръка скъсах на две поп пика, без да докосна останалите карти от тестето.

Направих всички тези неща за по-малко от две минути, макар че Фентон насочи целия си Алар срещу мен. Неслучайно ме наричат Квоте Загадъчния или Квоте Арканиста. Моят Алар беше като острие от рамстонска стомана.

* * *

— Доста впечатляващо — похвали ме Дал след часа. — От години не е имало студент, който да остане непобеден толкова дълго време. Дали някой изобщо ще се реши да заложи срещу теб?

— Това отдавна вече не представлява интерес за никого — поклатих глава аз.

— Такава е цената на славата. — Дал се усмихна, но след това стана малко по-сериозен. — Исках да те предупредя, преди да го обявя пред целия курс. Следващия цикъл вероятно ще изправя другите студенти по двойки срещу теб.

— Ще трябва да се справя с Фентон и Брей едновременно? — попитах аз.

Дал поклати глава.

— Ще започнем с двамата, които са се класирали най-ниско в дуелирането. Това ще бъде чудесно встъпление към упражненията за работа по групи, които ще правим по-късно през семестъра — той се усмихна, — и ще те предпази да не станеш прекалено самодоволен. — Дал ме изгледа изпитателно. — Добре ли си?

— Просто ми е студено — неубедително отвърнах аз и потреперих. — Може ли да застанем по-близо до мангала?

Застанах толкова близо, колкото бе възможно, без да се допирам до нагорещения метал, и прострях ръце над купата, пълна с проблясващи въглени. Малко след това вече не ми беше студено и забелязах, че Дал ме наблюдава с любопитство.

— По-рано днес се оказах в Медика с лек топлинен удар — признах аз. — Просто тялото ми е още леко объркано. Сега се чувствам добре.

Дал се намръщи.

— Не трябваше да идваш на занятия днес, щом не си добре — смъмри ме той. — И със сигурност не трябваше да се дуелираш. Този вид симпатия натоварва тялото и ума. Не трябваше да рискуваш да усложниш допълнително нещата, като не се чувстваш добре.

— Когато дойдох за заниманията, се чувствах добре — излъгах аз. — Просто тялото ми напомня, че му дължа една нощ здрав сън.

— Тогава се постарай да му я осигуриш — строго ми нареди той и сам разтвори ръце над огъня. — Ако се преуморяваш, после ще си платиш за това. Напоследък изглеждаш малко разсеян. Всъщност „разсеян“ не е точната дума.

— Изморен? — предположих аз.

— Да. Изморен. — Той ме изгледа замислено и приглади брадата си с ръка. — Бива те с думите. Предполагам, че това е една от причините да попаднеш при Елодин.

Не казах нищо в отговор. Мълчанието ми трябва да е било твърде красноречиво, защото Дал ме погледна с любопитство.

— Как върви обучението ти при Елодин? — попита небрежно той.

— Доста добре — предпазливо отвърнах аз.

Той ме погледна отново.

— Не толкова добре, колкото се надявах — признах аз. — Обучението при магистър Елодин не е онова, което очаквах.

— Понякога с него е трудно — кимна разбиращо Дал.

Внезапно ми дойде наум да го попитам нещо: