— Знаете ли някакви имена, магистър Дал?

Той кимна сериозно.

— Кои са те? — настоях аз.

Дал леко се стегна, след което сви и разтвори ръцете си над огъня и се поотпусна.

— Това не е особено учтив въпрос — меко каза той. — Е, не е невъзпитан, но просто е от онези въпроси, които не се задават. Като например да попиташ един мъж колко често прави любов с жена си.

— Съжалявам.

— Не е необходимо. Няма откъде да го знаеш. Мисля, че това е останало от по-стари времена. От времената, когато е имало повече основания да се страхуваме от събратята си арканисти. Ако си наясно с имената, които знае твоят неприятел, това означава, че можеш да отгатнеш и неговите силни и слаби страни.

И двамата замълчахме за момент, топлейки се на въглените.

— Огъня — каза той след продължително мълчание, — знам името на огъня. И още едно.

— Само две? — изтърсих аз, без да се замислям.

— А ти колко знаеш? — попита ме той с леко подигравателен тон. — Да, само две. Но да знаеш две имена в днешно време е много. Елодин казва, че някога е било различно.

— А колко имена знае Елодин?

— Дори и да знаех, щеше да е изключително невъзпитано да ти отговоря — отвърна той с нотка на неодобрение. — Но няма да сгреша, ако кажа, че знае няколко.

— Можете ли да ми покажете нещо с името на огъня? — попитах аз. — Ако това не е неуместно?

Дал се поколеба за момент, после се усмихна. Погледна съсредоточено мангала между двама ни, затвори очи, след това посочи незапаления мангал в другия край на стаята.

— Огън!

Той изрече думата като заповед и от далечния мангал изригна колона от пламък.

— Огън? — повторих озадачено аз. — Това ли е? Името на огъня е „огън“?

Елкса Дал се усмихна и поклати глава.

— В действителност аз не казах това. Някаква част от теб просто използва дума, която ти е позната.

— Спящото ми съзнание я е превело?

— Спящо съзнание? — изгледа ме объркано той.

— Така Елодин нарича онази част от нас, която знае имената — обясних аз.

— Наричай го както желаеш. — Дал сви рамене и прокара ръка през късата си черна брада. — Фактът, че изобщо ме чу да казвам нещо, вероятно е добър знак.

— Понякога се чудя защо се захванах с даването на имена — промърморих аз. — Можеше да запаля този мангал и със симпатия.

— Не и без връзка — изтъкна Дал. — Без обвързване и източник на енергия…

— Въпреки това изглежда безсмислено — упорствах аз. — Във вашите часове всеки ден научавам разни неща. Полезни неща. А след всичкото време, което прекарах в часовете по даване на имена, не мога да покажа и едно нещо, което съм научил. Знаете ли за какво беше вчерашната лекция на Елодин?

Дал поклати глава.

— Разликата между това да си гол и да си необлечен — обясних аз с равен глас, а Дал избухна в смях. — Говоря съвсем сериозно. Борих се да попадна в неговия курс, но сега само си мисля за всичкото време, което изгубих там, време, което можех да използвам за по-практични неща.

— Наистина има неща, които са по-практични от имената — призна Дал, — но наблюдавай сега.

Той се концентрира отново в мангала пред нас, а очите му станаха далечни. Заговори отново, като този път шепнеше. След това бавно спусна ръката си, докато накрая тя се озова само на няколко сантиметра от горящата жарава.

После със съсредоточено изражение Дал зарови ръката си дълбоко в сърцето на огъня и разпери пръсти между оранжевите въглени, сякаш не бяха нищо повече от купчина чакъл.

Осъзнах, че сдържам дъха си и го изпуснах тихо, защото не исках да наруша концентрацията му.

— Как го направихте?

— С имената — твърдо отвърна Дал и отдръпна ръката си от огъня. Бе оцапана в бяла пепел, но напълно невредима. — Имената отразяват истинското разбиране за дадено нещо, а когато наистина разбираш нещо, ти имаш власт над него.

— Но сам по себе си огънят не е предмет — възразих аз. — Той е просто екзотермична реакция. Той… — запънах се и не успях да продължа.

Дал си пое дъх и за момент изглеждаше, че се готви да ми даде обяснение. Ала вместо това се засмя и безпомощно сви рамене.

— Не съм достатъчно интелигентен, за да ти го обясня. Попитай Елодин. Той твърди, че разбира тези неща. Аз просто работя тук.

* * *

След часовете при Дал пресякох реката и отидох в Имре. Не намерих Дена в странноприемницата, където беше отседнала, затова се отправих към „Еолиан“, макар да знаех, че е твърде рано да я открия там.

Вътре имаше едва десетина души, но в края на бара забелязах лицето на познат човек, който разговаряше със Станчион. Граф Трепе ми махна и аз се присъединих към тях.