— Заедно с инструментите, дрехите и останалите вещи ще струват доста пари —

съгласих се аз и твърдо добавих: — Като се разделят на две, ще се получи добра зестра.

Той срещна погледа ми и кимна бавно с разбиране.

— Така е.

— Ами нещата, които откраднаха от нас? — намеси се един як мъж с престилка. —

Разбиха къщата ми и откраднаха две бъчви от най-хубавата ми бира!

— Имаш ли дъщери? — спокойно го попитах аз.

От внезапното му уплашено изражение разбрах, че има. Погледнах го в очите, без да

отмествам поглед.

— Тогава мисля, че си се разминал с доста малко.

Кметът накрая забеляза Джейсън, който стискаше счупената си ръка.

— Какво се е случило с теб?

Младежът сведе поглед към краката си и Сет отговори вместо него:

— Каза някои неща, които не биваше да казва.

Кметът се огледа и осъзна, че ако настоява за по-подробен отговор, ще стане по-

неприятно, затова сви рамене и не настоя повече.

— Мога да ти сложа шина — непринудено предложих аз на Джейсън.

— Не! — веднага отвърна той, след което побърза да добави: — Предпочитам да отида

при Гран.

— Гран? — Хвърлих кос поглед към кмета.

— Когато си ожулим колената, Гран е тази, която ни изправя на крака — усмихна се той

с нежност.

— Бил там ли е? — попитах аз. — Мъжът със смазания крак?

Той кимна.

— Доколкото я познавам, тя няма да го изпусне от поглед поне още един цикъл от дни.

— Ще дойда с теб — казах аз на обляното в пот момче, което внимателно придържаше

ръката си. — Искам да я погледам как работи.

* * *

Както бяхме далеч от всякаква цивилизация, очаквах, че Гран ще е някоя старица, която

лекува пациентите си с пиявици и дървесен спирт.

Това ми мнение се промени, когато видях вътрешността на къщата и. Стените бяха

покрити със снопчета изсушени билки и полици, на които бяха наредени грижливо

надписани шишенца.

Имаше малко бюро с три тежки, подвързани с кожа книги. Едната от тях беше отворена и

аз познах, че това е „Хероборика“. Забелязах, че полетата са осеяни с надраскани на ръка

бележки, а някои от пасажите на книгата бяха редактирани или пък изцяло задраскани.

Гран не беше толкова стара, колкото предполагах, макар че косата и бе прошарена. Освен

това не беше прегърбена и всъщност беше по-висока от мен, имаше широки рамене и кръгло,

усмихнато лице.

Тя сложи на огъня меден чайник, като си тананикаше. След това извади ножица, накара

Джейсън да седне и внимателно опипа ръката му. Момчето беше бледо и се потеше, не спря

да бърбори нервно, докато тя методично сряза ризата му. Само за няколко минути, без дори

жената да го попита, той и даде точно, макар и малко несвързано описание на завръщането

на Ел и Крин.

— Счупването е добро и чисто — най-сетне заключи тя, като го прекъсна. — Как се

случи?

Неспокойните очи на Джейсън се стрелнаха към мен и след това се отместиха встрани.

— Нищо — после осъзна, че не е отговорил на въпроса и.

— Искам да кажа…

— Аз я счупих — намесих се аз. — Реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да

дойда с него и да видя дали мога да помогна с нещо, за да се оправи ръката му.

— Занимавал ли си се с подобни неща преди? — попита ме Гран.

— Учил съм медицина в Университета — отвърнах аз.

— Предполагам, че тогава ще можеш да държиш шината, докато аз я бинтовам — сви

рамене тя. — Има едно момиче, което ми помага, но тя избяга, когато чу за суматохата,

настанала по-нагоре по улицата.

Джейсън ме гледаше неспокойно, докато притисках дървото към ръката му, но на Гран и

бяха нужни по-малко от три минути, за да стегне шината с компетентен и леко отегчен вид.

Докато я наблюдавах как работи, реших, че е по-добра от половината студенти, които

работеха в Медика.

След като приключихме, тя сведе поглед към Джейсън.

— Късметлия си — каза му. — Не се наложи да я намествам. Въздържай се да си служиш

с нея в продължение на месец и ще зарасне без проблем.

Джейсън си тръгна веднага щом му се удаде възможност и след известно убеждаване