зелен плод, по-голям от главата ми. Усмихна ми се срамежливо и ми го подаде, като ми

показа как да обеля тънката му кора, за да разкрия оранжевата му месеста вътрешност. Тя

беше кашеста и много сладка, делеше се на спираловидни части.

Ядяхме мълчаливо, докато накрая не остана нищо друго освен една кръгла, твърда и

хлъзгава семка.

Беше тъмнокафява и толкова голяма, че не можех да я хвана с една ръка. Фелуриан я

счупи с камък с малко театрален жест и ми показа, че вътрешността и е суха като печен

орех. Изядохме и нея. Вкусът и беше особен и лютив — малко напомняше на пушена сьомга.

Вътре в нея беше сгушено още едно семе — бяло като кост и с размера на топче за игра.

Фелуриан го даде на мен. Беше сладко като захар и лепкаво като карамел.

Веднъж ме остави сам в продължение на часове, за да се върне накрая с две кафяви

птици — държеше внимателно по една във всяка ръка. Бяха по-малки от врабчета и имаха

поразителни тревистозелени очи. Остави ги върху възглавниците, близо до мястото, където

лежах, и когато им подсвирна, те запяха. Не откъслечни птичи трели — те пееха истинска

мелодия. Четири куплета с припев между тях. Първо пееха заедно, а после в хор.

Един път се събудих и Фелуриан ми даде да пия от кожена чаша. Напитката ухаеше на

теменужки и нямаше никакъв вкус, но в устата си я почувствах бистра, топла и чиста, сякаш

пиех лятна слънчева светлина.

Друг път ми даде гладък червен камък, от който усетих топлина в ръката си. След

няколко часа той се пукна като яйце и от него се показа създание, подобно на миниатюрна

катеричка, което ми изцвърча ядосано, преди да избяга.

Веднъж се събудих и Фелуриан не беше наблизо. Огледах се наоколо и я видях да седи

край водата, обгърнала с ръце колената си. С мъка успях да различа тихата песен на

сподавените и ридания.

Спях и се събуждах. Тя ми подари пръстен, направен от лист, грозд от златисти, горски

плодове и цвете, което се отваряше и затваряше, когато го докоснеш с пръст…

А веднъж, когато се стреснах насън и се събудих с болка в гърдите и с мокро лице,

Фелуриан протегна ръка и я сложи върху моята. Жестът и беше толкова колеблив, а лицето и

— толкова загрижено, че човек би си помислил, че никога преди не е докосвала мъж. Сякаш

се страхуваше, че мога да се счупя, да изгоря или да я ухапя. Хладната и длан постоя

известно време върху моята, лека като нощна пеперуда. Тя нежно стисна ръката ми, изчака и

след това се отдръпна.

Тогава това ми се видя странно. Но съзнанието ми беше твърде объркано и замъглено от

мъка, за да мисля ясно. Едва сега, когато се връщам към този момент, осъзнавам какво се е

случвало. Тя се е опитвала да ме утеши с цялата непохватност на неопитен влюбен и не е

имала и най-малката представа как да го направи.

И все пак времето лекува всичко. Сънищата ми спряха. Апетитът ми се възвърна. Умът

ми се изясни достатъчно, за да започна да се закачам с Фелуриан. Скоро след това се

възстанових достатъчно, за да започна и да флиртувам. Когато това стана, нейното

облекчение беше осезаемо, сякаш тя не можеше да установи връзка със същество, което не

иска да я целуне.

Последно се върна любопитството ми — най-сигурният знак, че отново съм самият себе

си.

— Така и не те попитах как минаха последните приготовления по шаеда — казах аз.

— готов е! — възкликна тя и лицето и просветна.

Видях гордостта в очите и. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към края на шатрата.

— с желязото не беше лесно, но го направих. — Тя тръгна напред, после спря. — можеш

ли да го намериш?

Огледах се продължително и внимателно. Въпреки че ме беше научила какво трябва да

търся, мина доста време, преди да открия неуловимата дълбочина в тъмната форма на едно

близко дърво. Протегнах се и издърпах шаеда от сянката, която го скриваше.

Фелуриан скочи към мен засмяна, сякаш току-що бях спечелил някаква игра. Тя ме

прегърна през врата и ме целуна, събрала палавостта на цяла дузина деца.

Никога преди това не ми бе позволявала да нося шаеда и сега възхитено го метна върху