— Разбирам, че трябва да благодаря на теб за това, че върна нашите момичета. — Той

протегна ръка, за да стисне моята, и видях, че неговата е превързана.

Въпреки това ръкостискането му беше здраво. Той ми се усмихна с най-широката

усмивка, която виждах след като се разделих със Симон в Университета.

— Как е ръката? — попитах аз, без да осъзнавам как прозвучаха думите ми.

Усмивката му леко помръкна и аз побързах да добавя:

— Изкарал съм малко обучение като медик и знам, че тези неща могат да са неприятни,

когато си далеч от дома.

„Особено когато живееш в страна, където мислят, че живакът е лекарство“, казах си аз

наум.

Усмивката му се върна и той размърда пръстите си.

— Малко е скована, но това е всичко. Свариха ни неподготвени. Докопах един от тях, но

той ме намушка и избяга. Как успя да измъкнеш момичетата от тези безбожници Рух? —

ядно попита той.

— Те не бяха от Едема Рух — казах аз и гласът ми прозвуча малко по-напрегнато,

отколкото исках. — Дори не бяха истинска трупа.

Усмивката му отново започна да помръква.

— Какво имаш предвид?

— Те не бяха Едема Рух. Ние не правим нещата, които те са сторили.

— Чуй ме — прямо и леко ядосано рече кметът. — Много добре знам какво правят и

какво не. Когато дойдоха, се държаха мило и любезно. Посвириха малко и изкараха някое и

друго пени. След това започнаха да създават проблеми в града. Когато им казах да си

тръгват, те отвлякоха дъщеря ми. — Когато изрече последните думи, от устата му сякаш

изригнаха пламъци.

— Ние? — чух някой да казва тихо зад гърба ми. — Джим, той каза ние.

Сет, който стоеше до кмета, се намръщи и отново впери поглед в мен.

— Казах ви, че прилича на един от тях — победоносно извика той. — Познавам ги.

Винаги можеш да ги познаеш по очите.

— Чакай малко — бавно и невярващо рече кметът. — Да не искаш да ми кажеш, че си

един от тях? — Изражението му стана опасно.

Преди да успея да му обясня, Ел хвана ръката му.

— О, моля те, не го ядосвай, татко — бързо се намеси тя и задърпа ръката му, сякаш за да

го отдалечи от мен. — Не казвай нищо, което да го ядоса. Той не е един от тях. Той ме върна

обратно и ме спаси.

Думите и, изглежда, донякъде поуталожиха гнева на кмета, но приятелското му

отношение се стопи.

— Обясни ми — мрачно ме подкани той.

Въздъхнах вътрешно, осъзнавайки в каква бъркотия съм попаднал.

— Те не бяха членове на трупа и със сигурност не бяха Едема Рух. Бяха бандити, които са

избили членове на семейството ми и са откраднали фургоните им. Само са се престрували

на артисти.

— Защо някой би се преструвал на Рух? — попита кметът, сякаш това беше нещо

непонятно.

— За да могат да направят онова, което са сторили — сопнах се аз. — Пуснали сте ги във

вашия град и те са злоупотребили с доверието ви. Това е нещо, което никой Едема Рух

никога не би направил.

— Ти така и не отговори на въпроса ми — отбеляза той. — Как успя да измъкнеш

момичетата?

— Погрижих се за нещата — простичко отвърнах аз.

— Той ги уби — заяви Крин достатъчно силно, че всички да я чуят. — Изби ги всичките.

Усетих как погледите на тълпата се впериха в мен. Половината хора си мислеха:

„Всичките? Убил е седем човека?“ А другата половина си казваха: „С тях имаше и две

жени, и тях ли е убил?“

— Ами, добре тогава — каза кметът, сякаш току-що беше взел решение. — Това е

похвално. Светът е по-хубаво място без тях.

Усетих как всички леко се поотпуснаха.

— Това са техните коне. — Посочих двата коня, които носеха багажа ни. — Сега те

принадлежат на момичетата. На около шейсет и пет километра на изток ще намерите

фургоните. Крин може да ви покаже къде са скрити. Те също принадлежат на момичетата.

— В Темсфорд може да се вземе добра цена за тях — замислено рече кметът.