— Баща ми ще ме убие. — Гласът на Крин беше едва доловим шепот, а на лицето и беше

изписан истински страх.

— Тази нощ баща ти ще е един от най-щастливите хора в света — възразих аз и след това

реших, че е по-добре да съм искрен. — Може и да е ядосан. Но това ще е само защото през

последните осем дни е бил уплашен до смърт.

Крин, изглежда, малко се поуспокои, но Ел избухна в плач. Крин я прегърна и започна

нежно да я успокоява.

— Никой няма да се ожени за мен — хлипаше Ел. — Щях да се омъжвам за Джейсън

Уотърсън и да му помагам в магазина. Сега той няма да се ожени за мен. Никой няма да се

ожени за мен.

Вдигнах поглед към Крин и видях, че в нейните влажни очи се отразяваше същият страх.

Но в очите на Крин имаше и гняв, докато в тези на Ел нямаше нищо друго освен отчаяние.

— Всеки мъж, който мисли по този начин, е глупак — заявих аз, като вложих в гласа си

цялата увереност, на която бях способен. — А вие двете сте твърде умни и красиви, за да се

омъжвате за глупаци.

Изглежда, че това донякъде успокои Ел и очите и се насочиха към мен, сякаш търсеше

нещо, в което да повярва.

— Това е самата истина — уверих ги аз. — И нищо от онова, което се е случило, не е

било по ваша вина. Гледайте да не забравяте това през следващите няколко дни.

— Мразя ги! — изсъска Ел, изненадвайки ме с внезапната си ярост. — Мразя мъжете!

Кокалчетата на ръцете и, които стискаха поводите на Сива опашка, побеляха. Лицето и

се изкриви в маска на ярост. Крин прегърна Ел, но когато ме погледна, видях същите

чувства, отразени мълчаливо и в нейните тъмни очи.

— Имате право да ги мразите — признах аз, изпитвайки повече гняв и безпомощност,

отколкото някога бях чувствал в живота си. — Но и аз съм мъж. Не всички сме такива.

Постояхме там — на не повече от километър от града — още известно време. Пийнахме

вода и хапнахме малко, за да успокоим нервите си. А след това ги отведох по домовете им.

135.

Завръщане у дома

Левиншир не беше голям град. В него живееха двеста души, може би триста, ако се броят

и околните ферми. Когато влязохме в селището, беше време за обяд и черният път, който го

разделяше на две, беше празен и тих. Ел ми каза, че нейната къща се намира в другия край на

града. Надявах се момичетата да стигнат до там, без да ги видят. Те бяха уморени и

объркани. Последното нещо, от което се нуждаеха, бе да се изправят пред тълпа от съседи,

които клюкарстват за тях.

Но не беше писано да стане така. Бяхме стигнали до средата на града, когато мярнах

движение зад един прозорец. Един женски глас извика „Ел!“ и десет секунди по-късно от

всички врати наоколо започнаха да излизат хора.

Жените бяха най-бързи и след по-малко от минута десетина от тях бяха образували

защитен кордон около двете момичета, като не спираха да говорят, да плачат и да се

прегръщат една друга. Изглежда, че Ел и Крин нямаха против това. Може би така беше по-

добре. Сърдечното посрещане можеше да помогне много за бързото им изцеление.

Мъжете стояха по-назад, защото знаеха, че в подобни ситуации от тях няма особена

полза. Повечето наблюдаваха от вратите или верандите. Седем-осем излязоха на улицата,

като се движеха бавно и преценяваха положението. Това бяха предпазливи хора — фермери

и приятели на фермери. Те знаеха имената на всички на двайсет километра околовръст. В

градче като Левиншир нямаше непознати освен мен самия.

Нито един от тези мъже не беше близък роднина на момичетата. Дори и да бяха такива,

нямаше да се приближат до тях в продължение на поне още един час. Така щяха да позволят

на жените и сестрите си да се погрижат за нещата. Тъй като нямаше с какво да се занимават,

вниманието им за кратко се спря върху конете и след това се насочи към мен.

Махнах на едно десетинагодишно момче.

— Отиди да кажеш на кмета, че дъщеря му се е върнала. Тичай!

Момчето се затича, а босите му крака вдигнаха облак от прах по пътя.

Мъжете бавно тръгнаха към мен. Естествената им подозрителност беше станала