вбесяващо трудно. Думите са сравнително прости неща. Можеш да посочиш камък. Да

изиграеш тичане или скачане. Но някога опитвали ли сте се да предадете с жестове неща

като съгласие, уважение, сарказъм? Съмнявам се, че дори и баща ми би успял да постигне

нещо такова.

Ето защо напредъкът ми беше обезсърчаващо бавен, но въпреки това бях запленен. Имах

чувството, че съм получил втори език.

А и това беше своеобразна тайна. Винаги съм имал слабост към тайните.

Бяха ми нужни три часа, за да науча шепа жестове, ако ми простите тази игра на думи.

Напредвах изключително бавно, но когато накрая научих жеста за „омаловажаване“,

почувствах прилив на такава гордост, че едва ли бих могъл да я опиша.

Мисля, че и Темпи изпита същото.

— Добре — каза той с изпъната длан, за която с доста голяма сигурност можех да твърдя,

че означава одобрение. Той размърда рамене, изправи се и се протегна. Хвърли поглед към

слънцето, което надничаше през клоните на дърветата над нас. — Храна сега?

— Скоро — отвърнах аз, но имаше един въпрос, който ме тормозеше. — Темпи, защо си

правите целия този труд? Усмивката е лесно нещо. Защо ви е да се усмихвате с ръцете си?

— С ръце също лесно. По-добре. Повече… — Той направи леко видоизменен вариант на

жеста с изтупването на ризата, който беше използвал преди малко.

Може би сега не беше отвращение, а раздразнение?

— Каква е думата за хората, които живее заедно. Пътища. Правилни неща. — Темпи

прокара палец по ключицата си. Може би имаше предвид смущение? — Каква е дума за

добър живот заедно? Никой не сере в кладенец.

— Цивилизация? — засмях се аз.

Той кимна и разпери пръсти в израз на веселие.

— Да — потвърди той. — Говорене с ръце е цивилизация.

— Но усмивката е нещо естествено — възпротивих се аз. — Всеки се усмихва.

— Естествено не е цивилизация — възрази Темпи. — Готвено месо — цивилизация.

Измие смрад — цивилизация.

— Значи в Адемре винаги се усмихвате с ръцете? — Искаше ми се да знаех жеста за

смайване.

— Не. Усмихване с лице добро за семейството. Добро с някой приятел.

— Защо само семейството?

Темпи повтори отново жеста си с палеца върху ключицата.

— Когато правиш това — той притисна длан върху лицето си и издуха въздух в нея,

издавайки силен пърдящ звук, — това също естествено, но не правиш близо до други.

Невъзпитано. Със семейство… — той сви рамене в израз на веселие — … цивилизация не

важна. Със семейство по-естествен.

— Ами смехът? — попитах аз. — Виждал съм те да се смееш. — Издадох звуците „ха-ха-

ха“, за да разбере за какво става дума.

— Смехът е — сви рамене той.

Изчаках за момент, но той, изглежда, нямаше намерение да продължи.

— Защо не се смееш с ръце? — опитах отново аз.

Темпи поклати глава.

— Не. Смехът е различен. — Той пристъпи по-близо и ме потупа с два пръста по гърдите

там, където беше сърцето. — Усмивка? — Прокара пръст по лявата ми ръка. — Гневен? —

Отново потупа сърцето ми.

После направи уплашена и объркана физиономия, а накрая издаде напред уста и придоби

смешно нацупен вид. Всеки път ме потупваше по гърдите.

— Но смях? — Той притисна длан към стомаха ми. — Смях живее тук. — Прокара

показалец нагоре до устата ми и разтвори пръстите си. — Да потискаш смях не е хубаво. Не

е здравословно.

— Също и плача? — попитах аз и плъзнах пръст по бузата си, проследявайки

въображаема сълза.

— Също и плач. — Темпи сложи ръка върху корема си, след което каза: — Ха, ха, ха. —

Притисна ръката си по-силно, за да ми покаже движението на стомаха си. — Хъ, хъ, хъ. —

Избухна в пресилени ридания и отново притисна стомаха си. — Същото място. Не

здравословно да потискаш.

Кимнах бавно, опитвайки се да си представя как ли се чувства адемецът, като постоянно

трябва да търпи хора, които са твърде невъзпитани, за да пазят израженията на лицата си за

самите себе си. Хора, чиито ръце постоянно правят безсмислени жестове.

— Сигурно ти е много трудно с нас.