беше плавно, лениво и по-бързо от щракането с пръсти. Изглежда, че нямаше никакво

намерение да ме обиди, а просто искаше да привлече вниманието ми.

Повдигна пясъчнорусата си коса и посочи ухото си.

— Слуша — твърдо каза той. — Фреахт. — Той отново оголи зъби и започна да прави

движения, все едно хапе. — Фреахт. — Вдигна юмрук. — Фреахт. Фреахт.

И изведнъж аз го чух. Не беше звученето на самата дума, а ритъмът, с който бе изречена.

— Фреахт? — попитах аз.

— Да. Добре. — Той ме възнагради с една от кратките си и редки усмивки.

След това трябваше да започна да уча всички думи отначало, като този път обръщах

внимание на ритъма им. Преди не го бях усетил, а просто подражавах на звученето им.

Постепенно открих, че всяка дума може да има няколко различни значения в зависимост от

ритъма на звуците, които я съставляват.

Научих важните фрази като: „Какво означава това?“ и „Обясни ми го по-бавно“, в

допълнение към трийсетина думи — бий се, погледни, меч, ръка, танц. Пантомимата, която

трябваше да изпълня, за да му обясня последната от тези думи, накара и двама ни да се

разсмеем.

Беше увлекателно. Различният ритъм на всяка дума означаваше, че самият език носи в

себе си някаква музика. Не можеше да не се зачудя…

— Темпи? — попитах аз. — Какви са вашите песни? — Той ме погледна безизразно за

момент и аз помислих, че не е разбрал абстрактния ми въпрос. — Можеш ли да ми изпееш

някоя адемска песен?

— Какво е песен? — попита той.

През последния час Темпи беше научил два пъти повече думи от мен.

Прочистих гърлото си и запях:

Малката боса Джени заедно с вятъра тича.

Търси си хубаво и весело момче, дето и прилича.

На главата и стои шапка с перце,

със свирка свири тя от все сърце.

Устните и са влажни и сладки като мед,

а езикът — остър и проклет.

Когато запях, очите на Темпи се разшириха. Той направо зяпна.

— Ти? — подканих го аз и посочих гърдите му. — Можеш ли да изпееш адемска песен?

Лицето му поруменя и стана яркочервено, а по него преминаваха неконтролирано

различни емоции, оставени на свобода удивление, ужас, смущение, шок и отвращение. Той

се изправи, извърна лице и избърбори нещо на адемски твърде бързо, за да го разбера.

Изглеждаше така, сякаш току-що го бях накарал да се съблече гол и да ми танцува.

— Не — отсече той, след като успя донякъде да възвърне хладнокръвието си.

Лицето му отново беше безизразно, но светлата му кожа беше все още облята в

наситеночервен цвят.

— Не. — Сведе поглед към земята, докосна гърдите си и поклати глава. — Не песен. Не

адемска песен.

— Темпи, съжалявам. — Изправих се, като не знаех къде съм сбъркал.

Наемникът поклати глава.

— Не. Нищо съжалява. — Той си пое дълбоко дъх, отново поклати глава, обърна се и

понечи да се отдалечи. — Сложно.

81.

Ревнивата луна

В онази вечер Мартен застреля три тлъсти заека. Аз изкопах корени, набрах подправки и

преди слънцето да залезе, петимата седнахме да се насладим на вечеря, която беше идеално

допълнена с два големи самуна пресен хляб, масло и безименно, местно трошливо сирене.

След хубавото време през деня настроението беше добро и отново се захванахме да си

разказваме истории.

Хеспе сподели една изненадващо романтична история за кралица, влюбена в

прислужник. Наемницата разказваше със страст. И ако историята и не говореше достатъчно

за нежното и сърце, то погледите, които хвърляше на Дедан, докато описваше любовта на

кралицата, без съмнение го разкриваха.

Дедан обаче така и не успя да забележи признаците, че е влюбена. И с рядко срещана

глупост започна да разказва история, която беше чул в странноприемницата „За няколко

пенита“. Историята за Фелуриан.

— Момчето, което ми разказа това, не беше по-голямо от Квоте — подхвана Дедан. — И

ако го бяхте чули как говори, щяхте да разберете, че едва ли е способен да съчини такъв