— Така е по-добре. — Той прочисти гърлото си. — Докъде бях стигнал?

Бяхме в Елд от дванайсет дни и бяхме навлезли в постоянен ритъм. Мартен промени

облога ни така, че да отразява нарасналите ни умения. В началото го направи десет към

едно, а после петнайсет към едно като споразумението, което беше сключил с Дедан и

Хеспе.

Познанията ми за езика на жестовете на адемците нарастваха и Темпи вече не беше за

мен празна бяла страница. Докато изучавах езика на тялото му, пред мен бавно започна да се

разкрива колоритният му образ.

Той беше внимателен и благороден човек. Дедан го беше раздразнил с неуместното си

поведение. Адемецът обичаше шегите, макар че много от моите нямаха особен успех при

него, а онези, които той се опитваше да каже, неизменно губеха смисъла си при превода.

Това не означава, че нещата между нас бяха идеални. От време на време все още го

засягах и допусках гафове, които не осъзнавах дори и след като се бяха случили. Всеки ден

подражавах на странния му танц и той демонстративно продължаваше да не ми обръща

внимание.

— И така, Таборлин трябвало да избяга — продължи историята си Мартен. — Но когато

огледал пещерата, не видял врата, нито прозорци. Бил заобиколен само от гладък, твърд

камък. Ала Таборлин Великия знаел имената на всички неща и затова те му се подчинявали.

Той казал на камъка: „Счупи се!“, и камъкът се счупил. Стената се разкъсала като парче

хартия и през дупката Таборлин видял небето и вдъхнал сладкия пролетен въздух. Той

излязъл от пещерата, отишъл в замъка и стигнал до портите на кралската зала. Вратите били

залостени, за да не влезе, но той им наредил: „Горете!“, и от тях останала само фина сива

пепел. Таборлин влязъл в залата и видял крал Сайфус да седи там с петдесет стражи. Кралят

извикал: „Заловете го!“ Но стражите току-що били видели как портите се превърнали в

пепел, затова пристъпили към Таборлин, но никой от тях не се приближил твърде много,

ако разбирате какво искам да кажа. Крал Сайфус изкрещял: „Страхливци! Ще се бия срещу

Таборлин с магия и ще го победя!“ Той също се страхувал от Таборлин, но добре го

прикривал. Освен това в него бил жезълът на Таборлин, а самият Таборлин нямал нищо.

Тогава Таборлин казал: „Ако си толкова смел, върни ми жезъла, преди да се дуелираме.“

„Разбира се“, отвърнал Сайфус, макар да нямал намерение да го върне. „Той е точно до теб,

в онзи сандък там…“ — Мартен ни огледа съзаклятнически. — Виждате ли, Сайфус знаел,

че сандъкът е заключен и за него има само един ключ. А той бил в неговия джоб. И така,

Таборлин отишъл до сандъка, но не успял да го отвори. Тогава Сайфус се засмял, същото

сторили и неколцина от стражите. Това разгневило Таборлин. И преди някой да успее да

направи каквото и да било, той ударил по капака на сандъка и извикал: „Едро!“ Сандъкът се

отворил и Таборлин грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, и се увил с него.

— Мартен отново си прокашля. — Извинете ме — каза той и замълча, за да отпие една

голяма глътка.

— Според теб в какъв цвят е било наметалото на Таборлин? — обърна се Хеспе към

Дедан.

— Какво искаш да кажеш? — Дедан леко сбърчи чело, сякаш се готвеше да се намръщи.

— Нали се твърди, че е нямало определен цвят.

— Знам това. — Хеспе стисна устни. — Но когато мислиш за него, как изглежда то в

главата ти? Нали трябва да си го представиш по някакъв начин?

Дедан се замисли за момент.

— Винаги съм си го представял някак блестящо — отвърна той — Като паветата пред

работилница за леене на лоени свещи след проливен дъжд.

— Аз пък винаги съм си мислела, че е мръсносиво — каза тя — и избеляло, защото

Таборлин постоянно е бил на път.

— В това има смисъл — съгласи се Дедан и видях как лицето на Хеспе отново омекна.

— Бяло — предположи Темпи. — Мисля бяло. Няма цвят.

— Винаги съм мислел, че цветът му е бледосин — призна Мартен и вдигна рамене. —

Знам, че не звучи особено смислено, но просто така си го представям.

Всички обърнаха погледи към мен.

— Понякога си го представям шарено — рекох аз, — съшито от парчета плат с различен