решили да минат напряко през гората, вместо да използват пътя като разумните хора. Не

били изминали голямо разстояние, когато чули как в далечината някой пее. Тръгнали по

посока на звука, като мислели, че са близо до пътя, но вместо това се оказали в края на една

малка поляна. А там стояла Фелуриан и тихо си пеела:

Кае-Ланион Лухиал

ди мари Фелануа

Креата Ти сиар

ту аларан ди

Дирелла. Амауен.

Лоеси ан делан

ту ниа вор рухлан

Фелуриан тхае.

Макар Дедан да не се справи много добре с мелодията, когато я чух, аз потреперих. Тя

беше тайнствена, завладяваща и ми бе напълно непозната. Езикът също ми беше непознат.

Никога не го бях чувал.

Когато видя реакцията ми, Дедан кимна.

— Тази песен повече от всичко друго придава достоверност на историята на момчето. Не

знам какъв е смисълът на тези думи, но те се запечатаха в главата ми, макар че то ги изпя

само веднъж. И така, двамата братя стояли в началото на поляната и благодарение на луната

виждали толкова добре, сякаш било посред бял ден, а не през нощта. Жената не носела

никакви дрехи и макар косата и да стигала чак до кръста, било съвсем очевидно, че е гола

като луната.

Историите за Фелуриан винаги са ми харесвали, но когато погледнах към Хеспе,

ентусиазмът ми се поохлади. Докато Дедан говореше, тя го наблюдаваше с присвити очи.

Дедан обаче не забеляза това и продължи:

— Тя била висока, с дълги, грациозни крака. Талията и била тънка, а извивката на

бедрата и сякаш молела да бъде докосвана от мъжка ръка. Коремът и бил съвършен и гладък

като изящно парче брезова кора, а пъпът и изглеждал създаден за целувки.

Очите на Хеспе вече се бяха превърнали в опасни малки цепнатини. Но още по-силно

впечатление правеше устата и, която образуваше тънка права линия.

Един съвет от мен — ако някога видите женско лице, което изглежда по този начин,

незабавно спрете да говорите и не мърдайте. Нещата може и да не се оправят, но поне няма

да ги влошите.

За съжаление Дедан продължи, като жестикулираше с големите си ръце на светлината на

огъня.

— Гърдите и били едри и закръглени като праскови, които чакат да бъдат откъснати от

дървото. Дори и ревнивата луна, която краде цветовете на всички неща, не можела да скрие

розовите…

Хеспе издаде звук на отвращение и се изправи.

— Тогава аз ще ви оставя — заяви тя.

Гласът и беше толкова леден, че дори и Дедан го забеляза.

— Какво? — Той вдигна поглед към нея, като продължаваше да държи ръце пред себе си

с длани, присвити във формата на въображаеми гърди.

Наемницата се отдалечи, като мърмореше под носа си.

Ръцете на Дедан се отпуснаха тежко в скута му. Изражението му се промени за момент

— от объркано и наранено то стана гневно. Миг по-късно той се изправи, мърморейки, и

набързо изтупа остатъците от листа и клонки от панталоните си. Събра одеялата си и се

отправи към другия край на малката полянка, на която бяхме.

— Накрая историята не свършва ли с това, че двамата братя тръгнали след нея, но бащата

на момчето изостанал? — попитах аз.

— Значи вече си я чувал? — Дедан се обърна да ме погледне. — Можеше да ме спреш,

ако не…

— Просто се опитвам да отгатна какво се е случило — побързах да отвърна аз. — Мразя,

когато не чувам края на някоя история.

— Бащата стъпил в заешка дупка — рязко отвърна Дедан. — Навехнал си глезена. Никой

повече не видял чичото. — Той излезе от кръга на светлината на огъня с горделива походка

и мрачно изражение.

Хвърлих умолителен поглед на Мартен, който поклати глава.

— Не — тихо рече той. — Няма да участвам в това. За нищо на света. Да се опитам да му

помогна точно сега, е все едно да пробвам да изгася огън с голи ръце — болезнено и

безполезно.

Темпи започна да оправя постелята си. Мартен посочи с пръст наоколо и ме погледна

въпросително. Питаше ме дали искам пръв да застана на пост. Кимнах. Той събра завивките

си и каза:

— Колкото и да са привлекателни някои неща, човек трябва добре да преценява

рисковете, които поема. Трябва да си наясно колко силно ги искаш и дали си готов да се