есен. Дори повече от това — ще стане червено като наемническите ти дрехи — обърна се

той към Темпи. — След това ще изсъхне и ще умре.

— Наистина ли? — попитах аз, като вече не ми се налагаше да се преструвам на

заинтригуван.

Следотърсачът кимна.

— Капка пот би го убила по същия начин. Което означава, че в повечето случаи ще умре

дори и само от докосването до дрехите на човек, до бронята му, до пръчката, която държи,

или до меча му. — Той посочи към хълбока на Темпи. — Някои хора твърдят, че умира дори

и само ако дишаш срещу него — добави Мартен. — Но не знам дали това е истина.

Следотърсачът се обърна и ни поведе встрани от листата на Ан.

— Тази част от гората е много, много стара. Това растение не може да бъде забелязано

близо до местата, където живеят хора. Тук сме отвъд края на картата.

— Дори не сме стигнали края на картата, камо ли отвъд него — възпротивих се аз. —

Знаем къде се намираме.

— Краищата на картите не са само външни, те са и вътрешни — като дупки. Хората

обичат да се преструват, че знаят всичко за света, особено богатите. Картите вършат чудесна

работа за това. От тази страна на линията е полето на барон Такстуайс, а от тази — земята

на граф Ъптемюни. — Мартен се изплю. — На картите не може да има празни места, затова

онези, които ги чертаят, оцветяват тези места в тъмен цвят и ги наричат „Елд“. — Той

поклати глава. — Тази гора е голяма колкото Винтас. Тя не е ничия собственост. Ако

тръгнеш в погрешната посока, можеш да изминеш двеста километра и изобщо да не видиш

път, да не говорим пък за къща или за разорана нива. Наоколо има места, по които никога не

е стъпвал човешки крак и не е звучал човешки глас.

— Изглежда ми същата като повечето други гори, които съм виждал — огледах се аз.

— Вълкът прилича на куче — простичко отвърна Мартен. — Но не е. Кучето е… — Той

направи пауза. — Как се наричаха онези животни, които са непрекъснато около хората?

Крави, овце и тям подобни.

— Опитомени?

— Точно така — каза той и отново се огледа. — Фермата може да бъде опитомена.

Същото се отнася и за градина или парк. Повечето гори също. Хората берат гъби, режат

дърва за горене или водят там любимите си, за да се натискат с тях.

Той поклати глава и протегна ръка, за да докосне грубата кора на близкото дърво.

Жестът му беше странно нежен, почти любовен.

— Не и това място. То е старо и диво. И никак не го е грижа за нас. Ако онези хора,

които преследваме, ни изскочат отнякъде, дори няма да им се наложи да погребват телата

ни. Труповете ще лежат на земята сто години и никой няма да се доближи до тях достатъчно,

че да се спъне в костите ни.

Огледах се към хълмовете и долините на земята наоколо. Ерозиралите скали,

безкрайните редици дървета. Опитах се да не мисля за това как маерът ме бе изпратил тук с

такава лекота, сякаш бях камък върху дъска за так. Беше ме изпратил в една от дупките на

картата — място, където никой никога нямаше да открие костите ми.

85.

Антракт — огради

Квоте седна изправен на стола си и проточи врат, за да погледне през прозореца. Тъкмо

се готвеше да махне на Летописеца да спре, когато върху дървената площадка отвън се чу

леко топуркане. Беше твърде бързо и тихо, за да идва от тежките ботуши на фермерите, и

скоро бе последвано от звънлив детски смях.

Летописеца подсуши страницата, върху която пишеше, и я пъхна под купчина празни

листа, а Квоте стана и се отправи към бара. Баст се облегна и залюля стола си на два крака.

Малко след това вратата се отвори и в странноприемницата влезе млад мъж с широки

рамене и едва набола брада. Той побутна пред себе си малко русо момиче. Зад него стоеше

млада жена, която държеше на ръце момченце, което беше още бебе.

Съдържателят се усмихна и вдигна ръка за поздрав.

— Мари! Хап!

Младата двойка размени няколко кратки думи, преди високият фермер да отиде при

Летописеца, като все така подбутваше момиченцето пред себе си. Баст се изправи и

предложи стола си на Хап.

Мари се приближи до бара, като небрежно отмести ръчичката на бебето, дърпаща косата