чуят всички. — Чудя се дали и той е опикавал дърветата като нас?

Хеспе го изгледа ядосано и мускулите на челюстта и се стегнаха.

Изпуснах тиха въздишка.

— Свърши ли? — остро попита Хеспе и хвърли на Дедан продължителен, гневен поглед.

— Какво? — попита Дедан.

— Ще мълчиш, докато разказвам историята си — отвърна Хеспе.

— Но всички останали казаха какво мислят! — Дедан се изправи възмутено на крака. —

Дори и немият им пригласяше. — Той махна с ръка към Темпи. — Защо само на мен се

караш?

Хеспе кипна от възмущение.

— Защото се опитваше да се заяждаш по средата на разказа ми.

— Да кажеш истината, не означава да се заяждаш — промърмори Дедан. — Някой от нас

все трябва да прояви малко здрав разум.

— Продължаваш да го правиш! — Хеспе вдигна ръце. — Не можеш ли да се въздържиш

поне една вечер? Използваш всяка възможност да се оплакваш!

— Поне казвам каквото мисля, когато не съм съгласен с нещо — заяви Дедан. — А не си

мълча като някой страхливец.

Очите на Хеспе проблеснаха и макар да знаех, че не трябва да го правя, реших да се

намеся.

— Добре — прекъснах ги аз и погледнах Дедан. — Ако имаш по-подходяща идея как да

намерим тези хора, нека да я чуем. Да разговаряме като възрастни хора.

Намесата ми изобщо не впечатли Дедан, а само го накара да се обърне срещу мен.

— Ти пък какво знаеш за възрастните? — заяде се той. — Омръзна ми някакво хлапе,

което вероятно дори още няма косми по топките си, да ми говори снизходително.

— Сигурен съм, че ако маерът знаеше колко космати са твоите топки, щеше да сложи теб

начело — отвърнах аз със спокойствие, което се надявах да го вбеси. — За съжаление,

изглежда, че той е пропуснал този факт и е предпочел мен.

Дедан си пое дъх, но преди да успее да каже нещо, Темпи се намеси:

— Какво е топки?

Дедан изпусна всичкия въздух, който беше поел, и се обърна да погледне Темпи със

смесица от раздразнение и веселост. Едрият наемник се изкикоти и направи недвусмислено

движение с шепи между краката си.

— Нали се сещаш — топки — рече той без помен от смущение.

Зад гърба му Хеспе вдигна очи към небето и поклати глава.

— А — каза Темпи и кимна разбиращо. — Защо са му на маера космати топки?

Настъпи пауза, последвана от взрив от смях, който разтърси лагера ни и стопи

насъбралото се напрежение, което заплашваше да прерасне в юмручен бой. Хеспе се смееше,

останала без дъх, и се държеше за корема. Мартен бършеше сълзите от очите си. Дедан се

смееше толкова силно, че не можеше да стои прав, и накрая се подпря с ръка на земята, за да

не падне.

След като се успокоихме, всички насядахме около огъня, като дишахме тежко и се

хилехме като идиоти. Напрежението, което беше станало гъсто като зимна мъгла, се бе

разсеяло за пръв път от няколко дни насам. Едва тогава погледът ми се спря за миг върху

Темпи. Той леко потри палеца и показалеца си. Радост? Не. Задоволство. Внезапно осъзнах

случилото се, но когато отново срещнах очите му, лицето му беше все така безизразно както

винаги. Преднамерено безизразно. Толкова безизразно, че изглеждаше почти самодоволно.

— Можем ли да се върнем на твоята история, скъпа? — обърна се Дедан към Хеспе. —

Бих искал да разбера как момчето е вкарало луната в леглото си.

Хеспе му се усмихна с първата си искрена усмивка, която виждах от доста време.

— Изгубих темпото си — отвърна тя. — В историята има ритъм, тя е като песен. Мога да

я разкажа от началото, но ако я започна от средата, всичко ще се обърка в главата ми.

— Утре ще я разкажеш ли от началото, ако обещая да си държа устата затворена?

— Ще го направя — съгласи се тя, — ако наистина ми обещаеш.

87.

Летхани

На следващия ден двамата с Темпи отидохме до Кросон за провизии. Това означаваше, че

ни предстои дълъг ден вървене, но поне не се налагаше да се оглеждаме за следи на всяка

крачка. Имахме чувството, че направо летим по пътя.