Не се заблуждавайте, все още им се наслаждавах. Не е необходимо историите да са нови,

за да ви доставят радост. Някои разкази са като стари приятели. Човек толкова е свикнал с

тях, както с насъщния хляб.

Все пак история, която не бях чувал, беше нещо рядко и ценно за мен. И на двайсетия ден

от претърсването на Елд бях възнаграден с един такъв разказ.

* * *

— Някога, много отдавна и далеч от тук — започна Хеспе, докато се разполагахме около

огъня след вечеря, — имало едно момче, наречено Джакс, което се влюбило в луната. Джакс

бил странно, замислено дете. Живеел в стара къща в края на един счупен път. Той…

— Счупен път ли каза? — прекъсна я Дедан.

Устата на Хеспе остана здраво стисната. Тя не точно се намръщи, но сякаш бе готова да

го стори всеки момент.

— Да. Така стотици пъти ми е разказвала историята моята майка, когато бях малка.

За момент изглеждаше, че Дедан се готви да зададе нов въпрос, но вместо това той

демонстрира рядка за него предвидливост и просто кимна.

Хеспе неохотно се отказа от намръщването. След това сведе поглед към ръцете си и

сбърчи чело. За кратко устните и мърдаха беззвучно, после тя кимна сякаш на себе си и

продължи.

* * *

Всеки, който бил виждал Джакс, можел да каже, че в него има нещо различно. Той не

играел. Не тичал наоколо и не се забърквал в неприятности. И никога не се смеел.

Някои хора се питали: „Какво можеш да очакваш от момче, което живее в счупена къща

на края на счупен път?“ Други казвали, че проблемът е в това, че никога не е имал родители.

Трети пък твърдели, че във вените му има капка кръв от феите и това пречело на сърцето му

да познае радостта.

Джакс бил нещастно момче. В това нямало никакво съмнение. Когато получел нова риза,

правел дупка в нея. Ако му дадели сладкиш, веднага го изпускал на улицата.

Някои смятали, че детето е родено под лоша звезда, че е прокълнато и че сянката му е

яздена от демон. Други пък просто му съчувствали, но не чак толкова, че да му помогнат.

Веднъж по пътя към къщата на Джакс се появил един калайджия. Това било донякъде

изненадващо, защото пътят бил счупен и никой никога не го използвал.

— Хей, здравей, момче! — извикал калайджията и се подпрял на тоягата си. — Ще

дадеш ли нещо за пиене на един старец?

Джакс донесъл малко вода в напукана глинена халба. Калайджията отпил и свел поглед

към детето.

— Не изглеждаш щастлив, синко. Какво не е наред? — попитал той.

— Нищо ми няма — отвърнал Джакс. — Изглежда, че човек има нужда от нещо, за да е

щастлив, а аз нямам това нещо.

Момчето изрекло тези думи с толкова унил и примирен глас, че сърцето на калайджията

направо се свило от мъка.

— Обзалагам се, че в дисагите си имам нещо, което ще те направи щастлив — рекъл той.

— Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа, че ако ме направиш щастлив, наистина ще съм ти благодарен — отговорил

Джакс. — Но нямам никакви пари за харчене, няма откъде да заема или да изпрося дори

едно пени.

— Е, това вече е проблем — съгласил се калайджията. — Нали разбираш, аз все пак съм

търговец.

— Ако в дисагите си намериш нещо, което да ме направи щастлив — предложил Джакс,

— ще ти дам къщата си. Тя е стара и счупена, но все струва нещо.

Калайджията вдигнал поглед към огромната стара къща, която била голяма почти

колкото имение.

— Така да бъде — съгласил се той.

Тогава детето вдигнало поглед към калайджията и малкото му лице станало сериозно.

— А ако не можеш да ме направиш щастлив, тогава какво? Ще ми дадеш ли дисагите си,

тоягата в ръката ти и шапката на главата ти?

Калайджията обичал обзалаганията и познавал кога един облог е добър. Освен това

дисагите му били претъпкани със съкровища от четирите краища на света и той бил убеден,

че може да впечатли едно малко момче. Затова се съгласил и двамата си стиснали ръцете.

Калайджията извадил първо една торбичка с топчета за игра, оцветени във всички

цветове на дъгата. Но те не направили Джакс щастлив. Тогава мъжът извадил по-голямо