топче с чаша. Но и то не направило детето щастливо.

„Топчето с чашата не е направило никого щастлив — промърмори Мартен. — Това е

най-лошата играчка, създавана някога. Всеки, който има поне малко разум, не харесва

топчето с чашата.“

Калайджията преровил първия си денк. Той бил пълен с всевъзможни неща, които биха

зарадвали някое обикновено момче — зарче, кукли, сгъваемо ножче, гумена топка. Но нито

едно от тях не направило Джакс щастлив.

Затова търговецът започнал да тършува във втория денк. В него имало по-редки неща —

войник със зъбни колела, който марширувал, когато го навиеш, комплект ярки бои за

рисуване с четири различни четки, книга с тайни, парче желязо, паднало от небето…

Това продължило през целия ден, до късно през нощта, и накрая калайджията започнал

да се тревожи. Не се безпокоял, че ще загуби тоягата си, но си изкарвал прехраната със

стоките в дисагите, а и доста харесвал шапката си.

Осъзнал, че ще му се наложи да отвори и третия денк. Той бил малък и в него имало само

три неща. Но това били предмети, които показвал само на най-заможните си клиенти. Всеки

от тях струвал повече от една счупена къща, но той си помислил, че е по-добре да загуби

някой от тях, отколкото да загуби всичко, включително и шапката си.

Точно когато калайджията се пресягал към третия си денк, Джакс посочил и попитал:

— Какво е това?

— Това са очила — отвърнал калайджията. — Те са като втори чифт очи, които помагат

на човек да вижда по-добре.

Той ги взел и ги сложил на лицето на Джакс.

Момчето се огледало.

— Нещата си изглеждат същите — отбелязало то и вдигнало поглед нагоре. — А това

какво е?

— Това са звезди — отвърнал калайджията.

— Никога преди не съм ги виждал. — Джакс се обърнал на другата страна, все така

вперил поглед нагоре, и внезапно се заковал на място. — Какво е това?

— Това е луната — казал търговецът.

— Мисля, че тя ще ме направи щастлив — заявило детето.

— Чудесно — облекчено въздъхнал калайджията. — Вече си имаш очила…

— Като я гледам, не ставам щастлив — прекъснал го Джакс, — също както не се

засищам, когато гледам вечерята си. Искам я. Искам да е моя.

— Не мога да ти дам луната — рекъл мъжът. — Тя не ми принадлежи. Принадлежи на

самата себе си.

— Само луната ще свърши работа — настояло момчето.

— Е, тогава не мога да ти помогна — тежко въздъхнал калайджията. — Дисагите ми и

целият товар в тях са твои.

Джакс кимнал, без да се усмихне.

— Ето ти и тоягата ми — тя е доста хубава и здрава.

Детето я взело в ръка.

— Надявах се — колебливо казал търговецът, — че ще се съгласиш да ми оставиш

шапката. Доста съм привързан към нея…

— Тя ми принадлежи по право — не се съгласил Джакс. — Ако си привързан към нея, не

трябваше да я залагаш.

Калайджията се намръщил и му подал шапката си.

Темпи издаде нисък, гърлен звук и поклати глава. Хеспе се усмихна и кимна. Очевидно

дори и адемците знаеха, че да се държиш грубо с калайджия, носи лош късмет.

И така, Джакс сложил шапката на главата си и събрал денковете на калайджията. Когато

взел третия, който все още не бил отворен, той попитал:

— Какво има вътре?

— Нещо, с което да се задавиш дано — ядно отвърнал калайджията.

— Няма смисъл да се ядосваш за една шапка — рекло момчето. — Аз имам по-голяма

нужда от нея. Има доста път да извървя, докато открия луната и я направя своя.

— Но ако не ми беше взел шапката, можеше да ти помогна да я хванеш — казал

калайджията.

— Ще ти оставя счупената къща — успокоил го Джакс. — Това все пак е нещо. Макар че

ще трябва сам да я поправиш.

Той сложил очилата на носа си и тръгнал по пътя към луната. Вървял цяла нощ и спрял

едва когато тя се скрила зад планините.

И така, Джакс вървял ден след ден и не спирал да търси…

* * *

Дедан изсумтя.

— Това не ви ли звучи твърде познато? — промърмори той достатъчно силно, за да го