Той кимна веднъж с тържествен вид.

Погледнах към мястото под близкото дърво, където Мартен внимателно оглеждаше

тетивата на лъка си.

— Искаш ли да провериш дали ще откриеш следата им? — попитах го, той кимна и се

отдръпна от дървото, а аз добавих: — На твое място бих започнал от там. — Посочих на юг

към място между два хребета.

— Знам си работата — рече той и се отдалечи, сложил лъка си на рамо.

Адемецът се отдръпна на няколко крачки встрани и аз отново насочих вниманието си

към телата.

В действителност единият от убитите бе доста по-едър от Дедан — беше като бик. Бяха

по-възрастни, отколкото очаквах, и по ръцете им имаше мазоли, които показваха, че дълги

години са се занимавали с оръжия. Това не бяха просто недоволни фермерчета, а истински

ветерани.

— Намерих следата им — стресна ме Мартен.

Заради постоянното шумолене на дъжда не бях чул звука от приближаването му.

— Ясна е като бял ден. И пиян свещеник може да я последва.

В небето проблесна светкавица, придружена с грохота на гърма. Заваля по-силно.

Намръщих се и придърпах подгизналия плащ на калайджията по-плътно върху раменете си.

Мартен килна глава назад и остави дъжда да вали право върху лицето му.

— Радвам се, че времето най-сетне ще ни е от някаква полза — каза той. — Колкото

повече вали, толкова по-лесно ще се промъкнем до лагера им и след това ще се измъкнем. —

Той избърса ръце в мократа си риза и сви рамене. — Освен това не можем да сме по-мокри,

отколкото сме в момента.

— Имаш право — съгласих се аз и се изправих.

Темпи покри телата с клоните и следотърсачът ни поведе на юг.

* * *

Мартен коленичи да разгледа нещо на земята и аз се възползвах от възможността да го

настигна.

— Следят ни — казах аз, като не си направих труда да шепна.

Бяха на поне двайсетина метра зад нас и шумът на дъжда, който се блъскаше в дърветата,

наподобяваше звука на вълни, разбиващи се в бряг.

Той кимна и се престори, че ми сочи нещо на земята.

— Не мислех, че си ги забелязал.

— Не си единственият сред нас, който има очи — усмихнах се аз и изчистих водата от

лицето си с влажната си ръка. — Колко мислиш, че са?

— Двама, може би трима.

Темпи се приближи до нас.

— Двама — каза той с увереност в гласа.

— Видях само един — признах аз. — Колко близо сме до лагера им?

— Нямам представа. Може да е отвъд следващия хълм, а може и да е на километри

разстояние. Засега имаме само тези две следи и не подушвам никакъв огън — рече Мартен,

след което се изправи и отново тръгна по следата, без да поглежда назад.

Бутнах един нисък клон встрани, за да мине Темпи, и за миг мярнах движение зад нас,

което нямаше нищо общо с дъжда или с вятъра.

— Да минем отвъд следващия хребет и да им устроим малка клопка.

— Звучи като доста добра идея — съгласи се следотърсачът.

Той ни махна да изчакаме, след което се приведе ниско над земята и се промъкна до

върха на малкото възвишение. Потиснах желанието да погледна назад, докато той

надничаше отгоре, преди да се затича надолу по хребета.

Проблесна ярка светлина, когато една светкавица разцепи небето наблизо. Звукът на

гръмотевицата беше като удар в стомаха. Стреснах се. Темпи се изправи.

— Това прилича на дома — каза той с лека усмивка.

Не се опитваше да пази лицето си от дъжда.

Мартен ни махна и ние се отправихме към върха на хребета. Щом се скрихме от погледа

на онези, които ни следяха, аз бързо се огледах.

— Продължаваме да вървим по следите до онзи изкривен смърч, след което ще направим

кръг, за да се върнем обратно. — Показах мястото с ръка. — Темпи ще се скрие там, а

Мартен — зад онова паднало дърво. Аз ще мина зад онзи камък. Мартен ще нападне пръв.

Действайте по своя преценка, но може би ще е по-добре, ако изчакате, докато подминат този

строшен дънер. Опитайте се да оставите един от тях жив, ако е възможно, но не можем да си

позволим някой да се измъкне, нито пък да вдигаме много шум.

— А ти какво ще правиш? — попита Мартен, докато бързахме да оставим ясни следи до