се притисна към моята дясна.

Забелязах нещо, което по-рано бях пропуснал — на различни места в стана бяха забити

дървени стълбове, високи колкото колове за ограда.

— Стълбове? — попитах Темпи и забих пръст в земята, за да му покажа какво имам

предвид.

Той кимна, за да ми покаже, че е разбрал, и сви рамене.

Предположих, че бяха за връзване на конете или за сушене на мокрите дрехи. След това

насочих вниманието си към по-неотложни въпроси.

— Какво мислиш, че трябва да направим?

Адемецът мълча дълго.

— Да убием някои. Да си тръгнем. Да изчакаме. Други ще дойдат. Ние… — Той направи

характерната пауза, означаваща, че не знае думата, която иска да използва. — Изскочим зад

дърветата?

— Да ги изненадаме.

— Да ги изненадаме — кимна той. — Да изчакаме. Да преследваме останалите. Да

кажем на маера.

Кимнах. Не беше бързата развръзка, на която се бяхме надявали, но беше единственото

разумно решение срещу толкова голям брой хора. Когато Мартен се върнеше, тримата щяхме

да предприемем първата бърза атака срещу тях. Предполагах, че като разполагахме с

предимството на изненадата, Мартен можеше да уцели трима или четирима, преди да бъдем

принудени да побегнем. Вероятно нямаше да успее да убие всички, които уцелеше, но

бандитите, ударени от стрела, щяха да са по-малка заплаха за нас през идните дни.

— Има ли някакъв друг начин?

Настъпи дълго мълчание.

— Няма начин, който да е летхани — отвърна Темпи.

След като бях видял достатъчно, аз внимателно се плъзнах на около метър надолу, така

че да не се виждам. Потреперих под дъжда, който продължаваше да се сипе. Стори ми се по-

студен, отколкото преди няколко минути, и започнах да се безпокоя, че съм прихванал

болестта на Мартен. Това беше последното нещо, от което имах нужда точно в момента.

Забелязах, че следотърсачът се приближава и се готвех да му разкажа за нашия план,

когато видях стъписаното изражение на лицето му.

— Не мога да ги открия! — уплашено прошепна той. — Върнах се до мястото, където

трябваше да са, но не бяха там. Това означава, че или вече са се върнали обратно — което не

биха направили, — или са били твърде близо до нас и на лошата светлина са последвали

погрешна следа.

Усетих хлад, който нямаше нищо общо с постоянния дъжд.

— Не можеш ли да ги проследиш?

— Ако можех, щях да го направя, но в тъмнината всички отпечатъци изглеждат еднакви.

Какво ще правим? — Той сграбчи ръката ми и по погледа му разбрах, че е на ръба да изпадне

в паника. — Те няма да внимават. Ще си мислят, че сме разузнали всичко пред тях. Какво да

правим?

— Мога да ги открия. — Бръкнах в джоба си и стиснах куклата на Дедан.

Но преди да успея да направя каквото и да било, от източния край на лагера се разнесоха

викове. Миг по-късно последва яростен крясък и поредица от ругатни.

— Това Дедан ли е? — попитах аз.

Следотърсачът кимна. От другата страна на хребета се чу звукът на трескаво

раздвижване. Тримата се размърдахме толкова бързо, колкото можехме да си позволим, и

надникнахме от върха.

От ниските палатки бяха наизлезли още мъже като стършели от кошер. Сега бяха най-

малко дузина и аз забелязах поне четирима с изпънати лъкове. Сякаш от нищото се появиха

дълги, сковани от дъски прегради, които бяха подпрени на коловете, и така образуваха груби

стени, високи повече от метър. За няколко секунди уязвимият, отворен отвсякъде стан се

превърна в истинска крепост. Преборих поне шестнайсет човека, но сега цели части от

лагера бяха извън полезрението ми. А и светлината беше по-лоша, тъй като

импровизираните стени блокираха светлината на огньовете и хвърляха дълги сенки на фона

на нощното небе.

Мартен ругаеше непрекъснато, което беше разбираемо, защото сега лъкът му беше почти

безполезен. Докато мигна, сложи стрела в лъка и щеше да я изстреля също толкова бързо,

ако не бях сложил ръка на рамото му.

— Почакай.

Той се намръщи, но после кимна, защото знаеше, че те можеха да изстрелят дузина

стрели срещу всяка негова. Внезапно Темпи също се оказа безполезен. Стрелите им щяха да