се бяха разхлабили и сега се вееха на вятъра като някакво малко мокро знаме.

— Мъртъв е — обяви Темпи, когато двамата с Мартен се приближихме достатъчно, за да

го чуем.

Усъмних се в това. Дори и дълбока рана в гърдите не би могла да убие човек толкова

бързо. Но когато се приближих още малко, видях ъгъла на стрелата. Изстрелът го беше

уцелил право в сърцето. Погледнах Мартен с удивление.

— За такъв изстрел могат да се пеят песни — тихо рекох аз.

— Късмет — небрежно отвърна той и насочи вниманието си към върха на хребета на

няколко метра над нас. — Да се надяваме, че ми е останало още от него — добави той и

запълзя нагоре.

Докато се промъквах зад него, зърнах за миг Темпи, който продължаваше да стои на

колене край падналия мъж. Той се наведе по-близо до него, сякаш шепнеше на тялото.

След това пред очите ми се разкри лагерът и измести от съзнанието ми смътното

любопитство, което изпитвах към странностите на адемеца.

91.

Пламък, гръмотевица и пречупено дърво

Хребетът, по който пълзяхме, описваше широк полукръг, като лагерът на бандитите

оставаше в центъра на защитения полумесец, образуван от него. Така станът им се намираше

на дъното на нещо като голяма плитка купа. От нашата позиция видях, че отворената част

граничи с поток, който завива там и след това се отдалечава.

В средата на вдлъбнатината като колона се извисяваше внушителен дъб, който

засенчваше мястото с огромните си клони. От двете страни на гигантското дърво горяха два

огъня. Те щяха да са големи като клади, ако не беше дъждът. В момента едва хвърляха

достатъчно светлина, за да се вижда лагерът.

„Лагер“ не е правилната дума, по-точно ще е да го нарека „стан“. Имаше шест полеви

палатки — ниски и със скосени покриви. Най-вероятно бяха предназначени за спане и за

съхранение на провизиите. Седмата палатка приличаше по-скоро на малка шатра с

квадратна форма и бе достатъчно голяма, за да могат няколко души да стоят изправени в нея.

Шестима мъже се бяха струпали около огньовете, насядали върху импровизирани пейки.

Те се бяха настанили близо един до друг, за да се пазят от дъжда. Всички имаха суровите очи

и измъчения вид на опитни войници.

Приклекнах под върха на хребета и с изненада установих, че не изпитвам никакъв страх.

Обърнах се към Мартен и видях в очите му леко неспокоен блясък.

— Как мислиш, колко са? — попитах го аз.

Очите му просветнаха замислено.

— Поне по двама в палатка. Ако водачът им е в голямата палатка, това прави тринайсет,

а ние убихме трима. Значи остават десет. Най-малко десет. — Той нервно облиза устни. —

Но е възможно да спят и по четирима в палатка, а в голямата, при водача, могат да спят още

петима. Това прави трийсет, без трима.

— Значи в най-добрия случай ни превъзхождат двама срещу един — рекох аз. — Какво

ще кажеш за шансовете ни?

Очите му се насочиха към линията на хребета и след това се върнаха към мен.

— С двама срещу един ще се справим. Изненадата е на наша страна, съвсем близо сме. —

Той направи пауза и се закашля в ръкава си, след което се изплю. — Но там долу са поне

двайсет. Чувствам го.

— Можеш ли да убедиш Дедан?

— Той ще ми повярва — кимна Мартен. — Не е и наполовина толкова голям задник,

колкото изглежда през повечето време.

— Добре — отвърнах аз и се замислих за момент.

Нещата се развиваха по-бързо, отколкото можех да си представя. Така че въпреки всичко,

което се беше случило, Дедан и Хеспе все още бяха на пет-шест минути зад нас.

— Отиди да им кажеш да се върнат — наредих на Мартен — и ела да ни вземеш с Темпи.

Той сякаш се колебаеше.

— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да тръгнете сега? Не знаем кога сменят часовите

си.

— Нали Темпи е с мен. А и ще ти отнеме само няколко минути. Искам да се опитам да ги

преброя по-точно.

Мартен бързо се отдалечи и двамата с Темпи се промъкнахме отново до върха на хребета.

Малко след това адемецът се премести още по-близо, докато лявата страна на тялото му не