го направят на решето много преди да се приближи до лагера.

Единственият светъл лъч бе, че вниманието им не бе насочено към нас. То бе насочено

на изток, откъдето бе долетял викът на часовия, последван от ругатните на Дедан. Ние

тримата можеше и да успеем да се измъкнем, преди да ни открият, но това означаваше да

изоставим Дедан и Хеспе.

Това беше моментът, в който един опитен арканист трябва да успее да промени

съотношението на силите и дори и да не осигури предимство на своята група, то поне да

направи възможно бягството и. Но аз нямах огън, нито връзка. Бях достатъчно умен, за да се

справя без едното от тях, но без двете бях почти безпомощен.

Дъждът започна да вали по-проливно. Трещяха гръмотевици. Беше само въпрос на време,

преди бандитите да разберат, че нападателите са само двама, и да се втурнат от другата

страна на хребета, за да видят сметката на нашите другари. Ако тримата се опитахме да им

отвлечем вниманието, щяха да смачкат и нас също толкова бързо.

Чу се тихо свистене и цял рояк стрели се спусна над източния хребет. Мартен спря да

псува и затаи дъх, след което ме погледна.

— Какво ще правим? — припряно ме попита той.

Откъм лагера изкрещяха някакъв въпрос и след като не получиха никакъв отговор, нов

рояк стрели се понесе над източния хребет в търсене на своята скрита мишена.

— Какво ще правим? — повтори следотърсачът. — Ами ако са ранени?

Ами ако са мъртви? Затворих очи и се плъзнах надолу по хребета, опитвайки се да събера

мислите си. Кракът ми закачи нещо меко и плътно — мъртвия часовой. В ума ми се зароди

една зловеща идея. Поех си дълбоко дъх и се потопих в „сърцето от камък“. Дълбоко. По-

дълбоко, отколкото някога го бях правил. Страхът ме напусна, както и всяко колебание.

Хванах тялото за китката и започнах да го влача към върха на хребета. Мъжът беше едър,

но аз не обръщах внимание на това.

— Мартен, може ли да използвам твоя мъртвец? — разсеяно попитах аз.

Изрекох думите с приятен баритон — никога не бях чувал собствения си глас да звучи

по-спокойно.

Без да дочакам отговор, погледнах над хребета към лагера и видях как един от мъжете

вдига лъка си за нов изстрел. Извадих дългия си тънък нож от хубава рамстонска стомана и

съсредоточих съзнанието си върху образа на стрелеца. Стиснах зъби и намушках мъртвия

часовой в бъбреците. Ножът проникна в тялото бавно, сякаш го забивах в пръст, а не в плът.

Над шума от гръмотевиците се надигна крясък. Мъжът падна, а лъкът изхвърча от ръцете

му. Един бандит спря, за да погледне какво става с другаря му. Съсредоточих се върху него и

намушках часовия в другия бъбрек, като този път използвах и двете си ръце. Разнесе се втори

вик, по-пронизителен от първия. В едно странно, отдалечено кътче от съзнанието си си

помислих, че по-скоро прилича на писък, отколкото на вик.

— Изчакай, недей да стреляш — спокойно предупредих Мартен, без да отмествам поглед

от лагера. — Те все още не знаят къде сме.

Издърпах ножа, съсредоточих се отново и хладнокръвно го забих в окото на часовия.

Един мъж се изправи зад стената. Измежду вкопчените в лицето му ръце бликаше кръв.

Двама от другарите му се изправиха, опитвайки се да го издърпат обратно под дървената

ограда. Ножът ми се вдигна и спусна и единият от тях се строполи на земята още преди да

успее да вдигне ръце към кървящото си лице.

— Господи! — сподавено смотолеви Мартен. — Мили господи!

Допрях ножа до гърлото на часовия и огледах лагера. Боеспособността им се пропукваше

и те започваха да изпадат в паника. Единият от ранените продължаваше да крещи високо и

пронизително и гласът му надделяваше над тътена на гръмотевиците.

Видях, че един от стрелците с лък претърсва със суров поглед хребета. Прекарах ножа

през гърлото на часовия, но сякаш нищо не се случи. Тогава стрелецът смутено докосна с

ръка гърлото си. Ръката му се изцапа с кръв. Очите му се разшириха и той закрещя. Захвърли

лъка си и се затича към другия край на ниската стена и след това обратно. Опитваше се да

избяга, но не знаеше накъде.

Сетне възвърна хладнокръвието си и започна отчаяно да оглежда хребета около целия