— Техлу, ти, когото пламъците не могат да убият, пази ме от огън.

— Проклет да си! Ставай или всички ще умрем! — извиках му аз и го изритах.

Той спря молитвите си и вдигна поглед. Изкрещях му нещо неразбираемо и се наведох да

го вдигна за яката на ризата. Разтърсих го здраво и напъхах в ръцете му лъка, който

неизвестно как се бе озовал в мен.

Проблесна нова светкавица и аз видях онова, което виждаше и той. Целите ми ръце бяха

покрити с кръвта на часовия. Дъждът се беше стичал по нея на вадички, но не я беше отмил.

Тя изглеждаше черна на кратката ослепителна светлина.

Мартен взе сковано лъка си.

— Стреляй по дървото! — изкрещях аз през гръмотевиците.

Той ме погледна така, сякаш мислеше, че съм полудял, и аз извиках отново:

— Стреляй по него!

Нещо в изражението на лицето ми сигурно го бе убедило, но тъй като стрелите му бяха

разхвърляни по земята, той отново подхвана своята литания, докато претърсваше калния

склон за стрела.

— Техлу, ти, който си държал Енканис на колелото, бди над мен в мрака.

След дълго търсене Мартен откри стрела и с треперещи ръце я сложи непохватно на

тетивата, като през цялото време не спираше да се моли. Насочих вниманието си обратно

към лагера. Водачът на бандитите отново беше възстановил контрола над хората си. Виждах,

че раздава заповеди, но единственото, което чувах, бе треперещият глас на Мартен:

Техлу, в твоите очи е истината,

бди над мен.

Внезапно водачът застина и вдигна глава. Стоеше напълно неподвижен, сякаш се

ослушваше за нещо. Следотърсачът продължи да се моли:

Техлу, син на себе си,

бди над мен.

Водачът им погледна бързо наляво и после надясно, сякаш бе чул нещо, което го е

обезпокоило. Той отново вдигна глава.

— Той те чува! — изкрещях бясно на Мартен. — Стреляй! Подготвя ги за нещо!

Следотърсачът се прицели в дървото в центъра на лагера. Вятърът го блъскаше, докато

той продължаваше да се моли:

Техлу, ти, който си бил преди това Менда,

бди над мен в името на Менда,

в името на Периал,

в името на Ордал,

в името на Андан.

Бди над мен.

Водачът на бандитите завъртя глава, сякаш оглеждаше небето. Нещо в движението му ми

се стори ужасно познато, но съзнанието ми се замъгляваше все повече, докато измръзването,

причинено от обвързването, ме стягаше все по-силно в хватката си. Водачът се обърна,

отправи се към палатката си и се скри вътре.

— Стреляй в дървото! — изкрещях аз.

Мартен пусна стрелата си и аз видях как тя се заби в дънера на масивния дъб, който се

извисяваше в средата на лагера на бандитите. Започнах да ровя из калта за някоя от стрелите

на следотърсача и се разсмях при мисълта за онова, което щях да се опитам да направя.

Можеше и нищо да не се получи. Това можеше и да ме убие. Само подхлъзването беше

достатъчно… Но това нямаше значение. Вече бях мъртъв, освен ако не намерех начин да се

затопля и да се изсуша. Скоро щях да изпадна в шок. Може би дори вече бях изпаднал.

Ръката ми се сключи около стрелата. Разделих съзнанието си на шест части, изкрещях

обвързванията си и забих стрелата дълбоко в подгизналата земя.

— Както е отгоре, така да е и отдолу! — изкрещях аз шега, която само някой от

Университета би могъл да разбере.

Мина секунда. Вятърът утихна.

После дойде белотата. Ярката светлина. Шумът. Аз падах.

Не остана нищо.

92.

Таборлин Великия

Събудих се. Бях загрят и сух. Беше тъмно.

Чух познат глас да задава въпроси.

След това прозвуча гласът на Мартен, който казваше:

— Той направи всичко. Той го направи.

Последваха нови въпроси.

— Никога няма да кажа, Ден. Кълна се в бога, няма да го направя. Не искам да мисля за

това. Ако искаш, ти сам го попитай.

Отново въпроси.

— Щеше да разбереш, ако го беше видял. Тогава нямаше да искаш да научиш повече. Не

заставай на пътя му. Видях какво прави, когато се ядоса. Това е всичко, което ще кажа. Не