Както са ми я разказали, така ви я предадох.

Ако имате въпроси, питайте граничарите на пост „Кукуряк“.

Огънят се появи на шестия ден от месец август — помня датата, защото през тоя ден си посякох крака и едва докуцах до лесничейската хижа. Представете си вековна борова гора — в Родопите има такива непристъпни и диви места, където все още царуват мечките и орлите: та сред тази гора, която нощем става катраненочерна, изведнъж се появи странното сияние.

На друго място това не би направило впечатление, но появяването на огън във вековната гора ни разтревожи. Горският Божин Врагов грабна карабината и отиде да разгони контрабандистите (както си мислеше). Но се върна посърнал: на мястото, където трябвало да има огън, било непрогледна тъмнина. Нямало ни хора, ни следа от жар. А ние от лесничейската хижа през цялото време гледахме и огънят не угасна нито за миг.

Горският продължи търсенето на другия ден. Върна се към обед още по-разтревожен от снощи: със секачите претърсили целия участък, огледали дърво по дърво, ала ни жива душа, ни пепел, нито огън забелязали.

Не беше ми разказал още горският всичко, както трябва, и ето — секачите си дойдоха разтревожени заедно с трионите и брадвите. Жегнал ги тайнственият огън и повече не искаха да останат в гората.

Опитах се да им обясня, че е срамно да се плашат от нищо и никакъв огън, но те мълчаха, мрачни и посърнали. Само един от тях се обади:

— Щом е нищо и никакъв, угасете го!

Не знаех какъв е тоя огън, но за да спечеля поне двайсет и четири часа, обещах. Секачите се съгласиха да останат до вечерта на другия ден. Те отидоха в готварницата да вечерят, пък аз останах с горския, за да обмислим трудното положение, в което неочаквано бяхме изпаднали. С наранения си крак не можех да мръдна от хижата. Какво ни оставаше да правим? Как да угасим огъня и да успокоим разколебаните секачи?

Докато обмисляхме, в стаята дойде Сашко, синът на готвача. Чипоносото момче всяко лято прекарваше ваканцията с баща си и сега, докато бях прикован в стаята, то ми носеше вечерята. Аз хубаво бях огладнял, но тоя път не се и докоснах до печените гъби, защото в същия миг Божин Врагов ме дръпна за ръкава и посочи през прозореца към гората: там, в тъмната планинска нощ, отново се появяваше възсинкавото загадъчно сияние — кротко и спокойно като луната. Имаше нещо красиво в тази гледка, в неясните и могъщи очертания на персенските гори, в загадъчния блясък на дяволския огън сред горската бездна. Стори ми се, че духне ли вятър, той се леко поклаща, сякаш някой разлюлява фенер.

— Може пък да е наистина таласъм? — пошепна горският, обхванат и той от суеверния ужас на секачите, в по-голямата си част българомохамедани от съседното Лясково.

— Може да е шпионско скривалище — обади се малкият.

— А като е скривалище, за какъв дявол ще светят? — Гласът на горския издаваше недоверие и яд.

— Сигнализират… Да не мислиш, че не може?

Можеше, разбира се, и още как. Границата не беше далече, а близо до границата всичко можеше да се случи…

— Тогава — да стреляме в огъня? — предложи горският и свали карабината.

Сега виждам, това със стрелбата е било истинска глупост, но в оная тъмна и зловеща нощ, когато хората се тъкмяха да бягат и работата висеше на косъм, нямах време спокойно да размислям и разреших на Врагов да стреля.

Горският вдигна пушката, но завладян от нетърпение, аз му я грабнах от ръцете и гръмнах право в огъня. Тъмнината се стъписа пред малката светкавица. Израснаха боровете — мълчаливи и могъщи — само за миг, после мракът отново се сгъсти, а огънят насреща още по-силно и сякаш по-предизвикателно заблестя.

Прицелих се и гръмнах отново. Откъм готварницата долетя сподавена тревожна глъчка и — както ми се стори — кикот. Секачите наблюдаваха двубоя с таласъма и се подсмиваха. Бяхме безпомощни, а навярно и смешни.

Канех се да сваля пушката от перваза на прозореца, когато чух гласа на момчето:

— Нека да си остане пушката на прозореца!

— Таласъма ли да плашим, а? — засмя се горският.

Сашко не обърна внимание на закачката и тихо, сякаш се страхуваше да не ни подслушва някой, ми обясни, че както си е прицелена, пушката сочи право в огъня. Ако на светло погледнем в мерника и ако единият от нас отиде в гората с кърпа, този, който е зад пушката, ще го насочи къде точно да сложи кърпата. Там ще бъде огънят…

Идеше ми да прегърна малкия и да го вдигна до тавана от радост, че се беше сетил за нещо, което никому не идваше на ума, но Врагов се обади:

— А как тоя, зад пушката, ще насочва другия с байрачето, когато има повече от три километра между тях и няма да се чуят?

— Ще взема портативния телефон!

Телефонната линия прекосяваше гората около мястото, където светеше огънят. С портативния телефон малкият наистина можеше да се свърже с хижата и да приеме командите. Той няколко дни бе работил с телефонистите и знаеше как да си служи с него.