На заранта Сашко замина. Зад пушката застана Врагов. За първи път една пушка очакваше целта сама да кацне на нейния мерник. Гледах през прозореца и наблюдавах, затаил дъх. Най-сетне знаменцето изплава по тъмнозелените вълни на иглолистната гора, телефонът иззвъня и започнаха поправките: „Назад… Напред!… По-наляво, още…“ Те не ставаха бързо, защото Сашко трябваше да се катери по дърветата и да развява оттам бяла кърпа, завързана на един прът. Все пак към обяд знакът беше поставен и Врагов хукна към гората.

Не ми оставаше друго, освен да чакам. Всяка минутка се надявах да чуя гласовете на горския и неговия чудесен помощник, но тия минути се проточиха, станаха часове и най-сетне, чак привечер, Врагов се върна: с драскотини по челото и без фуражка. Откри запотеното си чело, заби очи в пода, сконфузен, отчаян. И разказа, че претърсили със Сашко дървото, на което привързал той своето знаме, че разровили около дървото, пребъркали и птичите гнезда, и хралупите, обърнали дори камъните, но нищо, нищо не намерили!

Значи… огънят пак ще блесне през нощта и тогава? Като премислях какво щеше да стане, идваше ми да заплача.

Секачите се върнаха от гората, когато слънцето се беше вече скрило зад настръхналия хребет на Чернатица. Насядаха на поляната под моя прозорец, запушиха и мълчешком зачакаха дяволския огън.

Никоя вечер не ми се е сторвала по-зловеща… Точно в осем часа и трийсет и две минути сиянието започна да изгрява на същото място и по същия начин — постепенно, плахо, за да засвятка със сгъстяването на мрака като същински пламък. Този огън започна да ме ужасява. Трябваше веднага на същото място да се провери още веднъж има ли огън, или няма. Обърнах се към Врагов. Той разбра и пипна пушката.

— Чувайте, хей! — обърна се той към секачите. — Може ли да дойде един с мене да отидем при дървото?

Секачите мълчаха, като да не бяха чули нищо — скупчени, занемели под прозореца на хижата.

— Няма ли желаещи? — повтори Врагов.

— Слушай, аз ще дойда — дръпна го за ръкава момчето на готвача. — Зная пътя до дървото.

— Добре — неохотно рече Врагов.

Чу се щракане на затвор. Стъпки закънтяха по нанадолнището и заглъхнаха. Една искра, всечена в камънака от подкованите обуща на горския, блесна и угасна. Две сенки — малката и голямата — се изгубиха в нощта.

До знамението имаше час и десет минути път. Час и десет минути чаках на прозореца, втренчен в светлината, която ставаше все по-ясна и бистра и като че ли по-зловеща и загадъчна.

Телефонът звънна:

— Другарю лесничей — чух гласа на Врагов, — намираме се точно под знамето. Няма огън! Вие виждате ли нещо?

— Свети-и-и! — викнах аз отчаяно. — Огледайте се, да ви вземат дяволите!

— Свети, а там не виждали огън! — обади се някой под прозореца, където в тъмното цигарите блещукаха и откриваха от време на време някое изплашено, мустакато лице.

Една фигура се изправи и чух гласа на готвача, Сашковия баща — приглушен и търпелив:

— Нека се прибере момчето ми, другарю лесничей!

— Върнете се! — заповядах по телефона. — Върни детето!

— Добре — долетя гласът отсреща отчаяно и тихо, — но детето не ще. Ще се качи на дървото, за да си вземе кърпата.

— По дяволите кърпата, нека се връща! — закрещях с пълно гърло.

— Не иска! — натърти Врагов.

Почувствувах, че краката ми се подкосяват. Оставих слушалката и легнах отчаян и смазан от умора. Трябва да съм лежал около пет минути. Стресна ме дружен вик:

— Угасна-а-а-а, угасна, лесничей, угас-на-а-а-а! — викаха секачите.

Скочих. Светлината наистина бе угаснала. Попремигах, за да видя по-добре, но… огънят светна пак. Грабнах телефона.

— Враго-о-ов, светна и угасна, защо така?

— Не знам — чух обнадеждения глас на горския.

— Къде си?

— Под дървото.

— А момчето?

— На дървото… Прибира си кърпата.

— Нека слиза!

Мъжете под прозореца заговориха, но млъкнаха изведнъж, защото сиянието угасна отново, затулено сякаш с ръка. Чу се вик на ликуване, но… огънят отново заблестя.

— Слушай, Врагов — поколебах се аз, осенен от една идея, — нека Сашко се качи пак на върха! И да е готов да спре, когато ти кажа.

Настъпи тишина. След три-четири минути отброени от ударите на сърцето ми, светлината пак угасна.

— Спри-и! — ревнах в слушалката, но така, че в гората са ме чули и без портативен телефон.

— Спряхме! — доложи горският и чух тежкото му дишане.

Минутка… две… три — светлината не се появи. Минаха четири, пет — тъмнината си оставаше пълна. Предположението ми се потвърждаваше: при слизането и качването си на дървото Сашко затуляше навярно тайния прожектор. Реших да проверя.