Отново си помисли за Моли и Бил Кенеди. Какво от това, че Моли беше сестра на Кейти де Мейо? Те бяха добри, честни хора. Трябваше да им се довери, да поговори с тях. Имаше страхотна нужда да поговори с някого.

Налагаше се да разговаря с Джоун. Изпитваше непреодолима потребност да й разкаже всичко.

Започнеше ли да говори истината, щеше да замеси и нея.

Джоун, която в този подъл свят съумяваше да остане толкова принципна, сега щеше да бъде завлечена в калта.

Той имаше телефонния номер на стюардесите, при които беше отседнала във Флорида. Без да има представа какво ще каже, той отиде до телефонната кабина, автоматично съобщи номера на кредитната си карта и чу иззвъняването.

Обади се Кей Кориган.

— Кей, Джоун там ли е? Крис е на телефона.

Кей знаеше за тях двамата. В гласа й прозвуча тревога.

— Крис, Джоун се опитваше да се свърже с теб по телефона. Обади се Тина от апартамента в Ню Йорк. Посетили са ги от областната прокуратура и са им задавали всякакви въпроси за вас двамата. Джоун не е на себе си!

— Тя кога ще се върне?

— Отиде в новия апартамент. Там няма телефон. После трябва да ходи в Личен състав на компанията в Маями. Ще се върне чак довечера, не по-рано от осем.

— Кажи й да не излиза и да чака да й се обадя. Обясни й, че трябва да говоря с нея. Кажи й… — Той затвори, облегна се на автомата и едва потисна надигащото се в гърдите му ридание.

О, господи, беше твърде много, беше наистина твърде много. Не можеше да мисли. Не знаеше какво да прави. А след няколко часа щяха да го задържат като заподозрян в убийството на Ванджи… може би дори по обвинение в убийството на Ванджи.

Не. Имаше и друг начин. Щеше да хване самолета за „Ла Гуардия“. Все още можеше да успее. Така щеше да пристигне в Манхатън и веднага щеше да потърси доктор Сейлъм в хотела. От прокуратурата щяха да разберат, че не е в самолета за Нюарк едва към шест часа. Може би доктор Сейлъм щеше да му помогне по някакъв начин.

Едва успя да хване самолета за „Ла Гуардия“. В служебния сектор нямаше места, но той си взе билет за първа класа и се качи в последния момент. Не се притесняваше за багажа си, който беше предаден и щеше да пристигне в Нюарк.

Вече в самолета, той си взе питие от стюардесата, отказа яденето и разсеяно започна да разлиства последния брой на „Нюзмейкър“. Случайно отгърна на страницата „Наука и медицина“. Погледът му неволно бе привлечен от заглавието: „Проектът за забременяване «Уестлейк» предлага нова надежда на бездетни съпрузи“. Уестлейк. Прочете първия абзац. „През последните осем години малка частна клиника в Ню Джърси осъществява програма, наречена «Проект за майчинство», благодарение на която стана възможно забременяването на жени с доказан стерилитет. Наречена на името на известен акушер-гинеколог от Ню Джърси, програмата се изпълнява от доктор Едгар Хайли, акушер-гинеколог и зет на доктор Франклин Уестлейк…“

Доктор Едгар Хайли. Лекарят на Ванджи. Странно, че тя почти не го споменаваше. Все разправяше за онзи другия, за психиатъра. „Днес с доктор Фукито разговаряхме за мама и татко… според него веднага си личало, че съм единствено дете… Доктор Фукито ме накара да нарисувам как си представям мама и татко. Беше очарователно. Искам да кажа, че наистина беше интересно човек да ги види с моите очи. Доктор Фукито пита за теб, Крис…“ „И ти какво му каза?“ „Че ме обожаваш. Истина е, нали, Крис? Имам предвид, че може и да не ме глезиш много, но въпреки това аз съм твоето малко момиче, нали?“ „По-скоро бих искал да се възприемаш като моя съпруга, Ванджи.“ „Виждаш ли, за нищо не мога да си говоря с теб. Винаги ставаш лош…“

Запита се дали от полицията бяха разговаряли с някой от нейните двама лекари.

През този последен месец тя изглеждаше толкова зле. Предложи й да отиде на консултация. Лекарят на авиокомпанията щеше да му препоръча някой специалист. Или Бил Кенеди би могъл да я прати при някого от „Ленъкс Хил“. Но, естествено, Ванджи отказа всякаква консултация.

А после сама си бе уговорила час при доктор Сейлъм.

Самолетът кацна в четири и половина. Крис бързо прекоси терминала и хвана такси. Едно от хубавите неща през този противен ден беше, че все пак щеше да успее да изпревари натовареното движение.

— „Есекс Хаус“, ако обичате.

В пет и две минути беше пред хотела. Отправи се към един от телефоните във фоайето.

— Доктор Сейлъм, моля.

Последва кратка пауза.

— Линията е заета, сър.

Той затвори. Добре, че доктор Сейлъм беше тук. Щеше да има възможност да поговори поне с него. Спомни си, че беше записал номера му в тефтерчето си, отвори го и набра 3219. Телефонът звънна… отново… и отново. След шест иззвънявания той прекъсна линията и набра централа. Обясни как само преди няколко минути линията е била заета и помоли телефонистката да му направи тази услуга и да опита отново.

Тя се поколеба, размени реплики с някого и после отново се обади:

— Сър, току-що предадох същата информация на един човек. Доктор Сейлъм се регистрира, обади ми се, за да каже, че очаква важен разговор, и да се увери, че няма да го изпусне, но после очевидно е излязъл. Защо не опитате пак след няколко минути.

— Ще го направя. Благодаря ви.

Крис нерешително остави слушалката, отиде до едно кресло във фоайето, което гледаше към южните асансьори, и седна. Вратите се отваряха, отвътре излизаха хора, после кабините се пълнеха отново, потегляха и изчезваха, а след тях оставаха единствено просветващите все по-нагоре лампички на таблото.