— И диагнозата сърдечен удар те удовлетворява? — попита Ричард.

Отново едва прикрито колебание.

— Тя чувстваше болки в гърдите от години. Не всички сърдечни заболявания се проявяват на кардиограма. Около две години преди да почине, периодично правеше хипертонични кризи. Несъмнено това сърдечно страдание често се предава по наследство. Да, на времето за мен тази диагноза беше удовлетворителна.

— На времето? — наблегна на думата Ричард.

— Мисля, че през тези три години абсолютната убеденост на онзи братовчед за някаква нередност в нейната смърт ме е тормозила постоянно. Когато дойде при мен, аз на практика го изхвърлих от кабинета си, защото обвини и мен във фалшифициране на документацията. Тогава реших, че е недоволен роднина, който ненавижда другия, заел мястото му в завещанието. Но Глен Никърсън е добър човек. Треньор е в гимназията на Паркуудс. Сега децата ми ходят там. Умират за него. Семеен човек, много деен в църквата и в кметството, безспорно не от оня тип хора, способни да се побъркат, че са обезнаследени. Освен това той със сигурност е знаел, че Уинифред ще остави имота си на своя съпруг. Тя беше луда по Хайли. Защо, така и не разбрах. Той е една студена риба и нищо повече.

— Доколкото разбирам, ти не го харесваш.

Алън Лъвийн довърши питието си.

— Да, не го харесвам, при това никак. Хвърли ли поглед на статията за него в „Нюзмейкър“? Излезе точно днес. Изкарва го полубожество. Сега ще бъде още по-непоносим, предполагам. Но трябва да призная — той е превъзходен лекар.

— Достатъчно превъзходен, за да предизвика по химичен път сърдечен удар на жена си?

Доктор Лъвийн погледна Ричард в очите.

— Откровено казано, често съжалявам, че не поисках аутопсия.

Ричард направи знак за сметката.

— Много ми помогна, Алън.

Другият сви рамене.

— Едва ли. Каква полза имаш от всичко това?

— Засега ме прави по-проницателен, когато говоря с други хора. А занапред… кой знае?

Разделиха се пред входа на бара. Ричард бръкна в джоба си за дребни, отиде до телефонния автомат и набра номера на „Есекс Хаус“ в Ню Йорк.

— Доктор Емет Сейлъм, ако обичате?

Последва сигналът от хотелския телефон, който звънеше. Три, четири, пет, шест пъти. Чу се гласът на телефонистката от централата:

— Съжалявам, но номерът не отговаря.

— Сигурна ли сте, че доктор Сейлъм е пристигнал?

— Да, сър. Абсолютно. Той се обади специално да каже, че очаква важен телефонен разговор и иска да е сигурен, че ще го свържа. Беше преди не повече от двадесетина минути. Но предполагам, че е променил решението си или нещо такова. Защото сега звъним в неговата стая, но никой не отговаря.

Когато излезе от кабинета на Скот, Кейти извика Рита Кастийл и двете заедно прегледаха материалите, които щяха да й трябват за предстоящите дела.

— Този въоръжен грабеж на Двадесет и осма — каза Кейти, — в който обвиняемият си е подстригал косата сутринта след престъплението. Ще имаме нужда от показанията на бръснаря. Нищо чудно, че очевидците не са могли да го разпознаят. Въпреки че го накарахме да сложи перука, когато застана в редицата за идентифициране, изобщо не изглеждаше по същия начин.

— Ясно. — Рита записа адреса на бръснаря. — Колко жалко, че не можеш да уведомиш съдиите за обемистото досие, което Бентън е имал още като непълнолетен.

— Такъв е законът — въздъхна Кейти. — Искрено се надявам, че един ден вече няма да бъда принудена да отстъпвам и да защитавам престъпници. Май че това е всичко, което имам за теб. През уикенда няма да се появявам, тъй че следващата седмица ще настане истинска лудница. Бъди готова.

— Няма да идваш? — Рита повдигна вежди. — Крайно време беше. Не си почивала в събота и неделя от няколко месеца. Надявам се, че възнамеряваш да отидеш някъде и да се забавляваш.

Кейти се усмихна.

— Не знам колко ще бъде забавно. О, Рита, имам чувството, че днес Морийн е разстроена за нещо. Без подробности, знаеш ли дали има някакви неприятности? Още ли е потисната от раздялата с годеника си?

Рита поклати глава.

— Не, ни най-малко. Това беше просто детска история и тя го знаеше. Обичайната ученическа любов, годежен пръстен при завършването и така нататък. Миналото лято и двамата си дадоха сметка, че не са готови за брак. Сега той е в колеж, тъй че проблемът вече не съществува.

— Тогава защо е толкова нещастна? — попита Кейти.

— Мъчно й е — каза просто Рита. — Точно по времето, когато се разделяха, тя разбра, че е бременна, и направи аборт. Сега я потиска чувство за вина. Сподели ми, че непрекъснато сънувала бебето, че чувала плач и се опитвала да го открие. Каза, че би направила всичко, за да е родила това дете, въпреки че после е щяла да го остави за осиновяване.

Кейти си спомни колко се беше надявала да забременее от Джон, колко беше гневна, когато след неговата смърт някой изкоментира, че имала късмет, дето не била вързана с бебе.

— Животът е толкова идиотски — каза тя. — Забременяват тези, които не трябва, а след това е толкова лесно да направиш грешка, с която си принуден да живееш до края на дните си. Това обаче не е обяснение. Благодаря ти, че ми каза. Аз вече се притеснявах, че съм я обидила с нещо.

— Не, не си — каза Рита. Прибра папките, които Кейти беше отделила за нея. — Добре. Ще разпратя тези призовки и ще потърся бръснаря.