Скот сведе поглед към бюрото си — сигнал, че съвещанието е свършило. Кейти се върна в кабинета си. Беше почти девет и трябваше да тръгва за съда. Мислено прехвърли схемата за хапчетата, които й беше дал доктор Хайли. Снощи си беше взела едно, тази сутрин в шест — още едно. Днес трябваше да взема по едно на три часа.

По-добре да глътне следващото сега, преди да е влязла в съдебната зала. Изпи го с последното кафе в чашата си и събра съдържанието на папката си. Острият ръб на горния лист поряза пръста й. Тя изохка от неочакваната остра болка, измъкна една хартиена кърпичка от най-горното чекмедже на бюрото си, уви я около пръста си и бързо излезе от стаята.

Половин час по-късно, когато заедно с всички останали в съдебната зала стана на крака, за да посрещне влизането на съдията, кърпичката бе напоена с кръв.

Една Бърнс бе погребана в петък сутринта след литургия за възкресението, изнесена в единадесет часа в църквата „Свети Франсис Завиър“. Гъртруд Фицджералд и Гейна Крупшак вървяха след ковчега до близкото гробище и стиснали ръце, наблюдаваха как положиха Една в гроба на нейните родители. Свещеникът, отец Дъркин, ръководеше заключителната церемония. Той поръси ковчега със светена вода и ги придружи обратно до колата на Гъртруд.

— Бихте ли ми правили компания на чаша кафе, мили дами? — попита той.

Гъртруд попи с кърпичка очите си и поклати глава.

— Аз трябва да се връщам на работа — каза тя. — Ще поема поста на Една, докато намерят нова администраторка, а днес следобед и двамата лекари имат приемни часове.

Госпожа Крупшак също отклони поканата.

— Но, отче, ако се прибирате, ще ме закарате ли? Тогава няма да се налага да отклонявам Гъртруд от пътя й.

— Разбира се.

Гейна се обърна към Гъртруд.

— Защо не наминеш към нас довечера? — предложи й тя импулсивно. — Правя хубаво печено.

Мисълта да се върне в самотния си апартамент беше доста тягостна за Гъртруд и тя бързо прие поканата. Щеше да бъде хубаво да си поприказва вечерта за Една с другата й приятелка. Искаше й се да каже на Гейна какво безобразие беше нито един от лекарите да не дойде на литургията, въпреки че доктор Фукито поне бе изпратил цветя. Може би ако споделеше гласно тази мисъл с Гейна, щеше по-лесно да избистри мисълта си и да успее да се пребори с онази смътна идея, която се въртеше в главата й… свързана с нещо, което й бе споменала Една. Сбогува се с Гейна и отец Дъркин, качи се в колата си, запали и освободи ръчната спирачка. В съзнанието й изплува лицето на доктор Хайли: онези големи рибешки студени очи. О, във вторник вечерта той бе толкова мил, когато й даде успокоително и прояви загриженост. Но в същото време поведението му беше някак странно. Когато се запъти да й донесе чаша вода, тя понечи да тръгне след него. Не искаше той да й прислужва. Докторът пусна кранчето и после влезе в спалнята. От хола тя го видя как извади носната си кърпичка и понечи да отвори чекмеджето на нощното шкафче на Една.

В същия момент онзи симпатичният доктор Каръл се появи откъм коридора и доктор Хайли бързо затвори чекмеджето, тикна носната кърпичка обратно в джоба си и се дръпна от нощното шкафче, все едно че просто бе стоял на прага на спалнята.

Гъртруд изчака доктор Каръл да я подмине и после се върна крадешком обратно във всекидневната. Не искаше да си мислят, че се опитва да подслушва разговора им. Но ако доктор Хайли искаше нещо от това чекмедже, защо просто не кажеше и не си го вземеше? И защо, за бога, трябваше да отваря чекмеджето с носна кърпа? Със сигурност не беше, защото според него апартаментът на Една бе прекалено мръсен. И от къде на къде, след като всичко светеше от чистота!

Доктор Хайли винаги се държеше някак странно. Ако трябваше да си признае, също като Една и тя малко се страхуваше от него. В никакъв случай нямаше да приеме мястото на Една, ако й го предложеха. След като взе това решение, Гъртруд изви по алеята на гробището и после пое по Форест Авеню.

Безжизненото тяло на Ванджи Луис бе поставено на масата в помещението за аутопсии, които се извършваха от съдебния лекар на област Вали. С безстрастно лице Ричард наблюдаваше как неговият асистент махна копринения сукман, който трябваше да представлява погребалната роба на Ванджи. Чертите й, така меки и естествени на приглушената светлина на погребалната зала, сега наподобяваха манекен от универсален магазин — застинали и безжизнени.

Русите коси на Ванджи бяха внимателно фризирани, така че да падат свободно на раменете й. Но сега лакът за коса бе започнал да се втвърдява и да ги разделя на тънки, подобни на слама клечки. Ричард смътно си спомни, че свети Франциск Борджиа се отказал от живота си в двора и бе влязъл в манастир, след като видял разлагащото се тяло на красива някога кралица.

Наложи си да се съсредоточи върху настоящия медицински проблем. При огледа на трупа във вторник следобед беше пропуснал нещо. Бе сигурен в това. Имаше нещо общо с краката или стъпалата на Ванджи. Сега щеше да насочи вниманието си именно там. Петнадесет минути по-късно той намери онова, което търсеше: петсантиметрова драскотина долу на левия крак. Беше я пропуснал, защото беше насочил цялото си внимание към изгарянията от цианкалия, както и към самия плод.

Драскотината беше прясна. Нямаше и следа от заздравяла кожа. Ето това го беше озадачило. Кракът на Ванджи е бил одраскан малко преди смъртта й, а Чарли беше намерил парцалче от роклята, с която е била облечена, преди да умре. Висяло закачено на някакъв стърчащ инструмент в гаража.

Ричард се обърна към асистента си.

— В лабораторията вероятно са свършили с анализа на дрехите, които госпожа Луис носеше, когато я докарахме. Можеш ли да ги донесеш и отново да я облечеш в тях? Извикай ме, когато е готова.