Тя прибра записките в куфарчето си. Може би ако цялата седмица не се бе чувствала толкова ужасно, щеше да се представи по-добре. Вероятно ако беше взела мерки за тези кръвоизливи преди една година, вместо да закъснява и да отлага решаването на проблема с този свой детински страх от болници, нямаше и да катастрофира в понеделник вечерта.

— Обвинението, ако обичате, елате при съдията.

Тя вдигна поглед. Съдията й правеше знак да се приближи. Отиде при него. Публиката вече опразваше залата. Тя дочу радостни писъци, когато братята Одендол прегърнаха своите дъвчещи дъвка приятелки без сутиени.

— Ваша светлост — Кейти успя да овладее гласа си.

Съдията се надвеси напред и прошепна:

— Не си позволявай да униваш, Кейти. Ти доказа този случай. След месец-два малките негодници ще бъдат отново тук по други обвинения. И двамата го знаем, но следващия път няма да ти се измъкнат.

Кейти се помъчи да се усмихне.

— Ето от това се страхувам — че ще се върнат. Бог знае какви злини ще извършат, преди да ги притиснем. Все пак благодаря ви, господин съдия.

Тя излезе от съдебната зала и се върна в кабинета си. Морийн я посрещна с поглед, изпълнен с надежда. Кейти поклати глава и видя как на лицето й се изписа съчувствие. Само сви рамене:

— И какво можеше да направиш?

Морийн я последва в кабинета й.

— Господин Майерсън и доктор Каръл имат съвещание. Наредиха никой да не ги безпокои. Но ти, разбира се, можеш да влезеш.

— Не. Сигурна съм, че става въпрос за случая „Луис“, а точно сега не мога да бъда от полза нито на тях, нито на когото и да било друг. Ще наваксам в понеделник.

— Добре, Кейти. Съжалявам за присъдата на Одендол, но се опитай да не я приемаш толкова тежко. Наистина изглеждаш зле. Мислиш ли, че ще можеш да шофираш? Да не ти се вие свят?

— Не, наистина, а освен това не отивам далеч. Ще карам само петнадесет минути и после няма да мръдна до неделя.

Докато вървеше към колата си, Кейти потръпна. По-рано същия следобед температурата се беше вдигнала докъм четири градуса, но сега отново падаше. Влажният въздух проникваше през широките ръкави на червеното й вълнено палто, което я обгръщаше доста свободно, пронизваше тънкия й чорапогащник. Помисли си с копнеж за собствената си стая, за леглото си. Колко щеше да бъде прекрасно, ако можеше сега да се прибере, просто да си легне с грейката и да спи непробудно през целия уикенд.

В приемното отделение на болницата вече бяха получили нейните попълнени формуляри. Служителката беше енергично приветлива.

— Боже мой, госпожо Де Мейо, явно наистина си ви бива. Доктор Хайли ви е дал спалнята от първи апартамент на третия етаж. Все едно, че сте на почивка. Няма и да си помислите, че сте в болница.

— Той спомена нещо подобно — измърмори Кейти. Не възнамеряваше да споделя ужаса си от болници с тази жена.

— Там може и да ви стане малко самотно. На този етаж има само три апартамента, а двата от тях в момента са свободни. Доктор Хайли поръча да ремонтират всекидневната от вашия апартамент. Защо, не зная. Подновяваха я преди по-малко от година. Но, все едно, тя и бездруго няма да ви трябва. Ще бъдете тук до неделя. Ако искате нещо, трябва само да натиснете звънеца. Сестрите от втория етаж се грижат и за пациентките от третия. Те и бездруго са все на Доктор Хайли. Сега ето инвалидната количка. Просто седнете и ние бързо ще ви откараме на третия етаж.

Кейти я погледна смаяно:

— Не искате да кажете, че сега трябва да използвам инвалидна количка, нали?

— Такъв е правилникът в болницата — каза твърдо служителката от приемното.

Джон в инвалидна количка отива на химиотерапия. Тялото му се сгърчва, а тя го наблюдава как умира. Отслабващият му глас, унилият му хумор, когато доближи количката до леглото му: „Сведи се, колеснице моя, дошла да ме отведеш у дома.“ Антисептичната миризма на болница.

Кейти седна в количката и затвори очи. Нямаше вече връщане назад. Санитарката, набита доброволка на средна възраст, я подкара надолу по коридора към асансьора.

— Имате голям късмет, че сте при доктор Хайли — уведоми тя Кейти. — В цялата болница за неговите пациентки се грижат най-добре. Само натискате звънеца и след тридесет секунди сестрата е на ваше разположение. Доктор Хайли е строг. Когато е наоколо, целият персонал трепери, но иначе е добър.

Вече бяха в асансьора. Санитарката натисна копчето.

— Това място е съвсем различно от повечето болници. Другаде много често не искат и да те видят, преди да ти дойде времето да раждаш, а после, щом бебето стане на два-три дена, те изхвърлят. Но не и доктор Хайли. Виждала съм как приема в болницата бременни и им дава легло два месеца преди термина, просто като предпазна мярка. Затова има апартаменти, тъй че пациентките да могат да се почувстват в домашна атмосфера. В единия апартамент на втория етаж е госпожа Олдрич. Тя роди вчера с цезарово сечение и оттогава не е престанала да плаче. Толкова е щастлива. Съпругът й също. Снощи спа на дивана в гостната на апартамента й. Доктор Хайли поощрява това. А, ето го и асансьора.

С тях се качиха още няколко човека. Те се взряха в Кейти с любопитство. Преценявайки по списанията и цветята, които носеха, тя реши, че вероятно са посетители. Чувстваше се странно отделена от тях. В момента, когато станеш пациент, губиш своята самоличност, помисли си тя. Ставаш просто един случай.

Слязоха на третия етаж. Коридорът беше застлан с мокет в убит зелен цвят. Очертани от фини рамки, по стените висяха великолепни репродукции на Моне и Матис. Въпреки опасенията си Кейти се почувства по-спокойна. Санитарката я откара надолу по коридора и зави надясно.