Ричард изсумтя.

— Но съдебните заседатели не им се хващат на въдицата, нали?

— Сега са в почивка — каза Скот. — Чуй, без значение колко се мъчиш да ги убедиш в правотата си, винаги ще се намери едно кървящо сърце, което ще се поддаде на някоя сълзлива история. Кейти свърши голяма работа, но решението може да бъде и в двете посоки. Добре. Ще се видим по-късно.

В четири и половина в отговор на обаждането на Ричард позвъни Джим Бъркли.

— Разбрах, че се опитвате да се свържете с мен. — Гласът му беше добре овладян.

— Да — отговори Ричард със съответстващ безстрастен тон. — Трябва да говоря с вас. Можете ли да се отбиете в кабинета ми на път за вкъщи?

— Да — сега гласът на Джим прозвуча някак примирено. — И мисля, че знам за какво искате да поговорим.

Едгар Хайли се отдръпна от масата за прегледа, върху която лежеше момичето, и каза:

— Можете да се обличате.

Беше заявила, че е на двадесет, но той беше сигурен, че е на не повече от шестнадесет-седемнадесет.

— Бременна ли…

— Да, скъпа моя. Без всякакво съмнение. От около пет седмици, смятам. Утре сутринта трябва да дойдете отново, за да прекъснем бременността.

— Питах се… мислите ли, че мога да родя бебето, а след това да го дам за осиновяване?

— Съобщихте ли на родителите си?

— Не. Това би ги разстроило ужасно.

— Тогава ви предлагам да отложите майчинството поне с няколко години. Утре в десет часа.

Той излезе от стаята, влезе в кабинета си и потърси телефонния номер на пациентката, която бе избрал вчера.

— Мис Енгълхарт, безпокои ви доктор Хайли. Бих искал да започнем лечението ви. Бъдете така добра да дойдете в болницата утре сутринта в осем и половина. Имайте готовност да останете и през нощта.

Докато съдебните заседатели се съвещаваха, Кейти отиде в кафенето на съда. Внимателно избра една малка маса в дъното на помещението и седна с гръб към останалите. Не искаше никой да я безпокои, нито да я забелязва. Усещането, че главата й е олекнала, вече не отминаваше; чувстваше се слаба и немощна, но не и гладна. Мама винаги мислеше, че една чаша чай може да излекува всички болежки на този свят. Спомни си колко нежен и загрижен бе прозвучал гласът й, когато се върна вкъщи след погребението на Джон: „Ще ти направя чаша хубав горещ чай, Кейти.“

Ричард. Мама много щеше да го хареса. Тя винаги бе харесвала едрите мъже. „Баща ти беше дребен и кльощав, но… ах, Кейти, не ти ли се струваше истински мъжага?“

Да, такъв си беше.

Мама щеше да пристигне за Великден. Дотогава оставаше само месец и половина. Щеше да бъде очарована от възможността да се запознае с Ричард.

Иска ми се, нали, мислеше си Кейти, докато отпиваше от чая. И не само защото тази седмица се чувствам толкова самотна.

Беше нещо повече. Много повече. Но този уикенд, докато е в болницата, ще може да подреди мислите си на спокойствие.

Прекара близо час на масичката, докато разсеяно пиеше чая си и прехвърляше в ума си всяка стъпка от заключението си.

Беше ли съумяла да убеди съдебните заседатели, че момчетата Одендол лъжат? Свещеникът. Добро попадение. Той бе признал, че нито едно от момчетата не е ходило на църква, че нито едно от тях никога, по никакъв повод не се е съветвало с него за каквото и да било. Възможно ли беше да го използват, за да подкрепи версията им? „Да — бе отвърнал той, — възможно е.“ Тя бе изтъкнала този факт. Беше убедена, че нещата стоят именно така.

В пет часа се върна в съдебната зала. Точно когато влезе, съдебните заседатели уведомиха съдията, че са готови с присъдата.

Пет минути по-късно говорителят съобщи тяхното решение.

— Робърт Одендол, невинен по всички обвинения. Джонатан Одендол, невинен по всички обвинения.

Не мога да повярвам!

Кейти не знаеше дали не е произнесла тези думи на глас. Изражението на съдията стана сурово и гневно. С рязък тон той освободи съдебните заседатели и каза на обвиняемите да станат.

— Имате голям късмет, по-голям, отколкото се надявам, че ще имате до края на живота си. Сега напуснете моята съдебна зала и ако сте с ума си, никога няма да се явите отново пред мен.

Кейти се изправи. Нямаше значение дали съдията чувстваше, че присъдата е погрешна, истината беше, че тя изгуби това дело. Не успя да се справи достатъчно добре. По-скоро почувства, отколкото видя победоносната усмивка, която й отправи адвокатът на обвиняемите. Огромна, пареща буца бе заседнала в гърлото й и не й позволяваше да преглътне. Всеки миг щеше да избухне в сълзи. Тези двама престъпници щяха да бъдат освободени и да се върнат на улицата в резултат на справедливост, която бе просто оскърбителна. А едно мъртво момче бе заклеймено като престъпник.