Дали го преследваха? Не смееше да погледне назад.

Щеше да привлече вниманието върху себе си. По-добре да се движи в сянката на сградите. Всички бързаха. Беше така противно студено. Вече можеше да си разреши едно питие… много питиета.

Само след минута щеше да се качи в колата. Нямаше повече да бъде човекът, който търчи по улицата.

Щеше да изчезне с колата по моста на Петдесет и девета и да се прибере у дома в Джаксън Хайтс. Щеше да си вземе пиене. Полагаше му се.

Погледна назад. Никой не тичаше. Нямаше полицаи. Миналата вечер беше толкова скапана. Портиерът за малко да го спипа, когато се вмъкна в колата на доктора. И какво получи за риска? В чантата изобщо нямаше наркотици. Някаква папка с медицинска документация, изцапано преспапие и една стара обувка, за бога!

После пък чантата, която дръпна от оная старица. Една кирлива десетачка. Едва успя да се снабди с достатъчно дрога, че да изкара деня. Сега двете чанти бяха на задната седалка. Ще трябва да се отърве от тях.

Вече беше при колата. Отвори вратата и се вмъкна вътре. Никога, никога, колкото и да я закъса, нямаше да се раздели с колата. Ченгетата не очакват да духнеш с кола. Мернат ли те веднъж, почват да проверяват спирките на метрото.

Той завъртя ключа и запали мотора. Още преди да е видял въртящата се проблясваща светлина, чу как полицейската кола профуча в погрешна посока нагоре по пряката. Опита се да подкара, но дежурната кола му отряза пътя. Едно ченге с пистолет в ръка изскочи от колата. Пръстът му беше на спусъка. Предните фарове заслепяваха Дани.

Ченгето отвори рязко вратата му, надникна вътре и измъкна ключа от таблото.

— Е, Дани, момчето ми — каза той. — Значи още не си се показал, а? Поне не научи ли някой нов номер? Хайде, излизай, да те вземат дяволите, дръж си шибаните ръце така, че да мога да ги виждам, за да ти сложа белезници и да ти прочета проклетите права. И какво… значи загуби за трети път? Можеш да се обзаложиш десет към петнадесет, че ще ни провърви на съдия.

Самолетът кръжеше над Нюарк. Приземяването не протичаше съвсем гладко. Крис погледна Джоун. Тя стискаше силно ръката му, но той знаеше, че това няма нищо общо с полета. Джоун не изпитваше абсолютно никакъв страх от въздуха. Беше я чувал да спори с хора, които мразят да летят: „Чисто статистически, вие сте в много по-голяма безопасност в самолет, отколкото в кола, влак, мотоциклет или във ваната си.“

Лицето й беше спокойно. Когато сервираха коктейли, тя настоя да си вземат по едно питие. И двамата не пожелаха да вечерят, но пиха кафе. Лицето й излъчваше сериозност, но в същото време и спокойствие.

— Крис — беше казала тя, — мога да понесе всичко друго, само не и мисълта, че Ванджи се самоуби заради мен. Не се притеснявай, че можеш да ме въвлечеш в тази история. Кажи ми истината. Не скривай нищо.

Джоун. Ако някога успееха да преодолеят всичко това, щяха да заживеят добре заедно. Тя беше истинска жена. Той все още не я познаваше добре. До този момент дори не бе разбрал дали може да й се довери дотолкова, че да й каже истината. Може би от старанието му да избягва споровете твърде много бе свикнал да щади Ванджи. Той все още не познаваше себе си, какво остава за Джоун.

Кацането не мина гладко. Когато самолетът се приземи с трус, няколко пътници ахнаха уплашено. Крис знаеше, че пилотът се е справил добре. Но имаше страхотен вятър и ако скоро не утихнеше, вероятно щяха да затворят летището.

Джоун се усмихна.

— Сигурно ни е приземила стюардесата.

Това си беше стара закачка между колегите.

— Или си е направила поне няколко кръгчета.

Докато самолетът се придвижваше към изхода на терминала, двамата мълчаха. Посрещачите трябваше да чакат от другата страна на портала, след охраната по безопасността, но Крис не се изненада, когато видя двамата детективи, които бяха дошли у тях веднага след като беше намерил Ванджи мъртва.

— Капитан Луис, госпожица Мур.

— Да.

— Моля да ни придружите — тонът на Ед беше официален. — Мой дълг е да ви съобщя, че сте заподозрян в убийството на съпругата си, Ванджи Луис, както и в още няколко евентуални предумишлени убийства. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Не сте длъжен да отговаряте на каквито и да е въпроси. Ваше право е да се обърнете към адвокат.

Джоун отговори вместо него:

— Той не се нуждае от адвокат. И ще ви каже всичко, което знае.

Моли се настани удобно на мястото си, докато оркестърът свиреше първите няколко такта от „Отело“. Бил обожаваше операта. На нея просто й харесваше. Вероятно отчасти това беше причината да не може да се отпусне. Бил вече бе напълно погълнат от музиката, изражението му беше ведро и вглъбено. Тя се огледа наоколо. „Метрополитен“ беше както обикновено препълнена. Местата им бяха чудесни. И как не. Бил плати за тях седемдесет долара. Светлинките в полилеите над публиката запремигваха, проблеснаха и после залата постепенно потъна в сребрист мрак.