— Джим, радвам се, че намина.

Очевидно иска да покаже, че е приятелски настроен, помисли си Джим. Опитва се да представи това като случайна среща. Собственият му поздрав беше сдържан и предпазлив. Влязоха вътре. Ричард го наблюдаваше. Джим отвръщаше на погледа му с невъзмутимо безразличие. От снощното шеговито настроение нямаше и помен.

Ричард явно прие посланието. Поведението му стана делово. Джим се напрегна.

— Джим, ние разследваме смъртта на Ванджи Луис. Тя беше пациент в клиниката „Уестлейк“. Там роди и жена ти.

Джим кимна.

Ричард очевидно подбираше внимателно думите си.

— Притесняват ни някои проблеми, за които си даваме сметка, че остават извън сферата на нашето разследване. Сега бих искал да ти задам няколко въпроса… и ти се заклевам, че отговорите ти ще останат между стените на тази стая. Но ти можеш да ни помогнеш страшно много.

— Ако ти призная, че Мариан е осиновена. Това ли е?

— Да.

Гневът на Джим се изпари. Той си помисли за Мариан. Каквато и да бе цената, това дете си заслужаваше.

— Не, не е осиновена. Аз присъствах на раждането й. Записах го на филмова лента. Има малък родилен белег на левия палец. Вижда се на кадрите.

— Доста необичайно е на двама родители с кафяви очи да се роди зеленооко дете — каза сухо Ричард. Замълча за момент и после попита: — Ти ли си бащата на детето?

Джим бе забил поглед в ръцете си.

— Имаш предвид дали е възможно Лиз да е имала връзка с друг? Не. Бих заложил живота си и душата си за това.

— В такъв случай какво ще кажеш за изкуствено осеменяване? — попита Ричард. — Доктор Хайли е експерт по въпросите на оплождането.

— Двамата с Лиз сме обсъждали тази възможност — каза Джим. — Отхвърлихме я още преди години.

— Може ли Лиз да е променила решението си и да не ти е казала? Вече не е толкова необичайно. По този метод всяка година в Съединените щати се раждат около петнадесет хиляди бебета.

Джим бръкна в джоба си и извади портфейла си. Отвори го и показа на Ричард две снимки на тях двамата с Лиз и бебето. На първата Мариан беше още съвсем бебе — очичките й бяха почти затворени. Втората беше скорошна. Контрастът между цвета на кожата и очите на родителите и детето беше безспорен. Джим каза:

— Годината преди Лиз да забременее, ние разбрахме, че за нас е почти невъзможно да си осиновим дете. Двамата с Лиз тогава обсъдихме възможността за изкуствено осеменяване. И двамата решихме, че сме против, но аз бях по-категоричен от нея. Когато се роди Мариан имаше светлокестенява коса и сини очи. Много бебета след раждането си най-напред имат сини очи, а после цветът им се изменя и става като на родителите им. В този смисъл едва през последните няколко месеца пролича, че има нещо съмнително. Не че това ме интересува. За нас детето е всичко. — Той погледна Ричард. — Жена ми дори няма да си помисли да излъже. Тя е най-честният човек, когото познавам. Миналия месец реших да й помогна. Казах й, че не съм бил прав за изкуственото оплождане, че мога да разбера защо хората биха прибегнали до него.

— И тя? — попита Ричард.

— Знаеше какво имах предвид, разбира се. Каза, че ако съм смятал, че можела да вземе подобно решение, без да ми каже, изобщо не съм разбирал нашите взаимоотношения. Аз й се извиних, заклех се, че не съм имал това предвид, как ли не се опитвах да я убедя. Накрая тя ми повярва. — Той се взря в снимката. — Но, разбира се, аз бях убеден, че лъже.

— Или пък просто не е наясно какво й е сторил Хайли — каза Ричард сухо.

Дани Дука се носеше на зигзаг по Трето Авеню към Петдесет и пета и Второ, където беше паркирал колата. Жената се сбогува с портфейла си точно когато той се качи на ескалатора. Чу виковете й: „Този мъж, ей този тъмнокосият… току-що ме ограби.“

Той успя да се шмугне между стената от жени на партера на „Алегзандърс“, но онази кучка от ескалатора се втурна след него към вратата, като го сочеше и крещеше. Охраната вероятно щеше да го преследва.

Само да се добере до колата си. Не можеше да се отърве от портфейла. Беше натъпкан със стотачки. Беше ги мярнал и се нуждаеше от едно питие.

Беше добра идея да отиде в отделението за кожени палта на „Алегзандърс“. Жените там ходеха с пари в брой. Твърде много време беше необходимо, за да се осребри някой чек или кредитна карта. Установи го още като гимназист, докато работеше там.

Тази вечер беше навлякъл престилка, с която изглеждаше като момче от склада. Никой не му обърна внимание. Жената имаше от ония големите плоски ръчни чанти без цип. Държеше я само за едната дръжка, докато ровеше из закачалката с палтата. Беше му съвсем лесно да й грабне портфейла.