— По радиатора още има кръв — промърмори Гейна. — Гюс сигурно ще го пребоядиса.

Да, помисли си Гъртруд. Да се превъзмогне този кошмар. Знаеше вкуса на внучката си. Освен велуреното канапе на Нан страшно щяха да й харесат и високите кресла със странични облегалки и крака от махагон. Едното от тях всъщност беше люлеещ се стол. Спомни си как Една й бе разказвала, че в детството й креслата били покрити със синьо кадифе и изящна дамаска на листа. Тя ги претапицирала доста евтино, а после непрестанно въздишала: „Никога вече няма да бъдат същите.“

Ако Нан плати за нова тапицерия от кадифе, щяха да станат прекрасни. И тази гравирана маса в стил Чипъндейл. Олтмън имаше същите в галерията за репродукции. И струваха цяло състояние. Разбира се, тази бе доста повредена, но съпругът на Нан можеше да реставрира всичко. О, Една, помисли си Гъртруд, ти беше по-умна от всички нас. Ти знаеше стойността на нещата.

Гейна беше отишла в дрешника и сега сваляше от закачалката палтото от изкуствена леопардова кожа.

— Една ми го беше дала на заем миналата година — каза тя. — Щяхме да ходим с Гюс на едно увеселение. Страшно ми харесва.

Не им отне много време да си поделят останалите вещи в апартамента. Гейна не прояви особен интерес към мебелите; онова, което не желаеше за себе си Гъртруд, оставаше за Армията на спасението; но Гейна остана очарована, когато Гъртруд й предложи да вземе сребърните прибори и порцелановия сервиз. Решиха, че дрехите на Една също ще останат за Армията на спасението. И двете бяха по-високи и по-слаби от нея.

— Ами… май че това е всичко — въздъхна Гейна. — С изключение на бижутата. Но полицията скоро ще ни ги върне. Ти взимаш пръстена, на мен тя остави брошката.

Бижутата. Една ги държеше в чекмеджето на нощното си шкафче. Гъртруд си спомни за вторник вечерта. Това беше чекмеджето, което беше понечил да отвори доктор Хайли.

— Сега си помислих — каза тя, — че изобщо не сме поглеждали там. Нека се убедим, че не сме забравили нищо.

Тя отвори чекмеджето. Знаеше, че полицията бе прибрала кутийката с бижутата. Но дълбокото чекмедже не беше празно. В него лежеше стара, износена мокасина.

— О, за бога — въздъхна Гейна. — Кажи ми сега защо Една си е държала в шкафчето това нещо?

Тя извади обувката и започна да я оглежда на светлината. Беше в доста лошо състояние — токът бе изтрит, а белите петънца отстрани говореха, че е стояла в снега.

— Това е! — извика Гъртруд. — Точно това ме обърка.

Пред смаяния поглед на Гейна тя се опита да обясни.

— Госпожа Де Мейо ме попита дали Една не викала на някой от двамата доктори Прекрасния принц. Ето кое ме обърка. Разбира се, че нямаше такова нещо, но Една ми разказа за ужасните вехти мокасини, с които госпожа Луис била обута винаги, когато идвала на преглед. Даже ми ги показа преди една-две седмици, когато госпожа Луис си тръгваше. Една ми каза, че постоянно я занасяла заради тях. Лявата й обувка била доста широка и непрекъснато й се изхлузвала. Една често се шегувала с нея, като я питала, да не би да очаква Прекрасния принц да намери сребърната й пантофка.

— Но Прекрасния принц не беше любимият на Пепеляшка — запротестира Гейна. — Той беше от приказката за Спящата красавица.

— Точно за това говоря. Казах на Една, че е объркала приказките. Тя само се засмя и отвърна, че госпожа Луис й казала същото, но тя знаела приказката така още от майка си и така си й харесвала.

Гъртруд се замисли.

— Госпожа Де Мейо беше много разтревожена, когато ме питаше за тези подмятания за Прекрасния принц. А в сряда вечерта… чудя се дали е възможно доктор Хайли да е търсил в това чекмедже именно обувката на госпожа Луис? Възможно ли е? Знаеш ли, почти съм склонна да отида в кабинета на госпожа Де Мейо и да поговоря с нея. Или поне да й оставя бележка. Някак си чувствам, че не трябва да чакам до понеделник.

Гейна се сети за Гюс. Той нямаше да откъсне поглед от телевизора почти до полунощ. Отново бе обладана от неутолимата си жажда за вълнуващи преживявания. Никога не бе ходила в прокуратурата.

— Госпожа Де Мейо ме попита дали Една не пазела някаква стара обувка на майка си от сантименталност — каза тя. — Обзалагам се, че е имала предвид точно тази износена мокасина. Слушай какво — ще те закарам дотам и ще дойда с теб. Гюс няма да усети, че не съм си вкъщи.

Джим Бъркли спря колата си на паркинга пред сградата на съда и влезе в главното фоайе. От упътването разбра, че кабинетът на съдебния лекар се намира на втория етаж в старото крило на сградата. Спомни си изражението на Ричард Каръл предната вечер, когато видя бебето. От обзелите го гняв и негодувание му се прииска да каже: „Добре де, бебето не прилича на нас. И какво от това?“ Но щеше да бъде глупаво. По-лошо — щеше да бъде безполезно.

След като няколко пъти се обърка в този лабиринт от коридори, той все пак успя да намери кабинета на Ричард. На бюрото на секретарката нямаше никой, но вратата на Ричард беше отворена и той веднага излезе отвътре, когато чу да се затваря вратата на приемната.