— Не, не.

— Защо отидохте в апартамента на Една Бърнс във вторник вечерта?

Кафето пристигна. Той се опита да отговори.

— Почакайте, ако обичате… можем ли да разгледаме още веднъж всичко, както се случи? — Отпи от кафето си. Това му помогна. — Беше вторник вечерта, току-що бях съобразил, че Ванджи е била мъртва, преди да я докарат в нашия апартамент, когато онази жена, Една Бърнс, ми се обади. Изрече някакви несвързани приказки за Прекрасния принц и Пепеляшка, каза ми, че имала нещо за мен, нещо, което ще искам да науча, а освен това имала какво да разкаже на полицията. Аз си помислих, че може би тя знае с кого е била Ванджи. Хрумна ми, че ако тя ми каже, може и да не ми се наложи да признавам, че съм се прибрал още в понеделник вечерта. Исках да предпазя Джоун от всичко това. — Той остави чашката с кафе, възстановявайки мислено събитията от вторник вечерта. Струваше му се толкова отдавна. Всичко беше с нарушени пропорции. — Потеглих към квартала на Една. Някакво дете разхождаше кучето си и ми показа къде се намира апартаментът й. Звънях и тропах на вратата. Телевизорът беше включен, лампите светеха, но тя не ми отвори. Предположих, че не е на себе си и че няма смисъл да говоря с нея. Реших, че вероятно е някаква особнячка. И се прибрах вкъщи.

— Без изобщо да влезете у тях?

— Да.

— По кое време беше това?

— Около девет и половина.

— Добре. И какво направихте после?

Въпросите продължаваха да валят. Пи още кафе.

Истината. Голата истина. Беше толкова по-лесно, отколкото да увърта. Мислеше за бъдещето. Ако му повярват, двамата с Джоун щяха да имат общ живот. Спомни си как го беше погледнала, как го беше прегърнала предната вечер в апартамента си. За първи път в живота си той знаеше, че когато е в беда, може да отиде при някого, при човек, който с готовност би я споделил с него. Всички други — Ванджи, дори родителите му — винаги бяха разчитали на помощта му. За добро, за зло.

За тях щеше да бъде за добро. Джоун, скъпа моя, помисли си той. Пое дълбоко въздух. Питаха го за доктор Сейлъм.

Ричард седеше на бюрото на Кейти и чакаше да му се обади началникът на отдел „Личен състав“ на болница „Крайст“ в Девън. Едва след като беше подчертал колко спешно му се налага да разговаря с някой от ръководството, работил в болницата повече от десет години, той успя да получи частния телефонен номер на този човек.

Докато чакаше, се огледа наоколо. Масата зад бюрото на Кейти беше отрупана с дела, върху които тя работеше. Нищо чудно, че не си беше взела почивка след катастрофата. Но независимо от това колко беше заета, тя трябваше известно време да си остане у дома. Днес следобед изглеждаше много зле. А и това, че бе загубила делото, вероятно ужасно я разстрои. Съжаляваше, че не я беше видял, преди да си тръгне.

Телефонът продължаваше да дава свободно. Човекът или беше излязъл, или спеше. Вероятно можеше да почака до утре. Не. Искаше да разбере сега.

Върху бюрото на Кейти имаше снимки в рамка. Кейти с една по-възрастна жена, сигурно майка и. Знаеше, че тя живее някъде във Флорида. Кейти с Дженифър, най-голямата дъщеря на Моли. Кейти изглеждаше като голямата сестра на Джен. Кейти сред група хора в ски екипи. Това трябва да са приятелите, при които отсяда във Върмонт.

Нямаше снимка на Джон де Мейо. Но Кейти не беше такъв тип — деликатно да напомня на колегите си, че е вдовицата на изтъкнат съдия. Но в къщата имаше много негови снимки.

Телефонът продължаваше да звъни. Щеше да го остави така още минута.

Ричард си даде сметка, че изпита задоволство, когато установи, че няма снимки на друг мъж. От известно време разсъждаваше над собствената си реакция, когато Кейти му съобщи, че ще замине за почивните дни. Беше се престорил на изненадан от факта, че тя ще отсъства точно когато се очаква разкриването на случая „Луис“. По дяволите! Нямаше нищо общо с това. Притесняваше се, че може да е с друг мъж.

— Да — прозвуча най-накрая от отсрещната страна яден сънлив глас.

Ричард се изправи и стисна по-здраво слушалката.

— Господин Рийвс? Александър Рийвс?

— Да.

Ричард пристъпи направо към въпроса.

— Сър, много се извинявам, че ви безпокоя в този час, но въпросът е изключително важен. Обаждам се от Америка. Казвам се Ричард Каръл и съм съдебен лекар към прокуратурата на област Вали, Ню Джърси. Нужна ми е информация за доктор Едгар Хайли.

Сънливостта в гласа на другия човек изчезна. Той стана напрегнат и бдителен.

— Какво искате да знаете?

— Току-що разговарях с клиниката „Кралица Мери“ в Ливърпул и с изненада научих, че доктор Хайли е бил там на щат относително кратко време. Бяхме останали с друго впечатление. Във всеки случай беше ми казано, че доктор Хайли е бил щатен лекар в болница „Крайст“ най-малко девет години. Вярно ли е?

— Едгар Хайли дойде при нас, след като завърши Кеймбридж. Той е блестящ лекар и беше поканен да остане на щат, като специализира акушерство и гинекология.

— Защо е напуснал?

— След смъртта на жена си се премести в Ливърпул. После чухме, че е емигрирал в Съединените щати. Това не е необичайно, наистина. Много наши лекари и хирурзи не подкрепят структурата на относително ниското заплащане в нашата система на обществено здравеопазване.