Побиха го ледени тръпки, пръстите му се вдървиха. Можеше да бъде симптом за левкемия. О, Господи! В понеделник щеше насила да заведе Кейти на лекар, ако трябва, дори щеше да я върже, за да го направи.

Някой тихо почука на вратата и в стаята надникна Морийн. Очите й бяха смарагдовозелени, огромни и бадемовидни. Красиво момиче.

— Доктор Каръл.

— Морийн, съжалявам, че те задържах. Мислех, че госпожа Хоран ще дойде много по-рано.

— Няма нищо. Тя се обади по телефона. Тръгнала е. Нещо я задържало в службата. Но дойдоха две жени. Били приятелки на починалата госпожица Бърнс. Искаха да се видят с Кейти. Казах им, че е заминала, и тогава едната спомена вашето име. Запознала се с вас онази вечер, когато сте били в апартамента на госпожица Бърнс. Някоя си госпожа Фицджералд.

— Фицджералд? О, да, разбира се. Госпожа Фицджералд работи на половин ден като администратор в болница „Уестлейк“. — Ричард произнесе „Уестлейк“ и изведнъж се изправи. — Кажи им да влязат. И по-добре повикай Скот.

— Господин Майерсън нареди изрично да не бъде безпокоен. Заедно с Чарли и Фил все още разпитва капитан Луис.

— Добре. Ще ги повикам. Ако се окаже нещо важно, ще ги накараме да почакат.

Двете жени влязоха заедно. Очите на Гейна блестяха от вълнение. За съжаление беше решила да не слага палтото от изкуствена леопардова кожа, което й беше оставила Една. Струваше й се прекалено скоро. Но пък беше готова да разкаже своята история.

Гъртруд носеше книжна торба, в която беше сложила мокасината. Сивите й коси бяха сресани безупречно. Беше вързала на врата си шалче. Хубавата вечеря вече беше само спомен и сега повече от всичко й се искаше да се прибере вкъщи и да си легне. Но се радваше, че ще разговаря с доктор Каръл. Щеше да му каже, че онази вечер в апартамента на горката Една доктор Хайли беше издърпал чекмеджето на нощното шкафче. Вътре нямаше нищо друго, освен тази обувка. Смяташе ли доктор Каръл, че по някаква причина доктор Хайли е искал да вземе обувката?

Госпожа Де Мейо толкова се интересуваше от онази история около Прекрасния принц. Доктор Каръл може да иска да научи и за това и в понеделник, когато госпожа Де Мейо се върне, да й разкаже. Доктор Каръл ги гледаше в очакване.

Гъртруд се приведе напред, изтърси върху бюрото на Кейти износената мокасина от торбата, след което прилежно започна своите обяснения:

— Тази обувка е причината да дойдем при вас…

Тя тръгна, залитайки, по коридора. Дали знаеше къде е ключът за осветлението? Щеше ли да посмее да светне? Ами ако тук долу има някой? Дали да не се опита да извика?

Той познаваше тази болница. Къде би могла да отиде? В края на коридора се виждаше врата. Най-отдалечената. Може би преди това щеше да опита предните. Не беше изключено да пропусне страничните врати. Но ако тича право надолу, щеше да достигне отсрещната стена. Вратата беше в средата. Пръстът й кървеше. Щеше да размаже кръв по вратата. Когато сестрата мине на поредната си обиколка, щяха да тръгнат да я търсят. Може би щяха да забележат кървавите петна.

Сега беше замръзнал неподвижен. Ослушваше се за нея. Ще види ли сянка, когато вратата се отвори? Протегнатата й ръка докосна студена стена. О, господи, помогни ми да намеря някоя врата. Плъзна длан по стената. Докосна рамка. Зад себе си чу тих скърцащ звук. Той беше отворил първата врата. Но сега нямаше да си направи труда да погледне в тази стая. Щеше да съобрази, че не е чул лекото изскърцване, значи тя не е пробвала следващата. Ръката й напипа дръжката. Натисна я трескаво, като прокара отгоре й кървящия си пръст. Ноздрите й се изпълниха с тежкия мирис на формалдехид. Чу зад себе си шум от тичащи крака. Твърде късно. Твърде късно. Опита се да затвори вратата зад себе си, но някой й попречи. Залитна и се строполи на пода. Толкова беше замаяна. Протегна ръка и пръстите й докоснаха крачол на панталон.

— Всичко свърши, Кейти — каза доктор Хайли.

— Сигурен ли сте, че това е обувката на жена ви? — попита Скот.

Крис кимна унило.

— Абсолютно. Тази е широката… дето вечно й хлопаше… лявата.

— Когато Една Бърнс ви се обади по телефона, спомена ли ви, че тази обувка е у нея?

— Не. Каза само, че имала информация за полицията и че искала да разговаря с мен.

— Останахте ли с впечатлението за евентуално изнудване… заплаха?

— Не, просто пиянска словоохотливост. Аз знаех, че работи в болница „Уестлейк“. Тогава не се сетих, че беше администраторката, за която често говореше Ванджи. Беше споменала, че Една често я занасяла за сребърните й пантофки.

— Добре. Показанията ви ще бъдат напечатани още сега. Прочетете ги внимателно, подпишете ги, ако смятате, че са точни, и после можете да си вървите. Утре сутринта отново ще разговаряме с вас.

За първи път Крис доби усещането, че прокурорът започва да му вярва. Стана да си върви.

— Къде е Джоун?

— Тя приключи с даването на показания и може да си тръгне с вас. А, да… само още един въпрос… какво ви е впечатлението от доктор Хайли?

— Не го познавам лично.

— Четохте ли статията за него? — Скот му подаде списанието „Нюзмейкър“.

Крис погледна статията, придружена със снимка на доктор Хайли.

— Видях я вчера в самолета за Ню Йорк. — В паметта му нещо се раздвижи. — Ами да! — възкликна той. — Просто не можех да си спомня.

— Какво имате предвид? — попита Скот.