— Това е мъжът, който слезе от асансьора в „Есекс Хаус“ снощи, когато се опитвах да се добера до доктор Сейлъм.

Той светна някаква лампа. Въпреки мъглата, която се стелеше пред погледа й, тя можа да види лицето му — пълните бузи и изпъкналите очи, които се взираха отгоре в лицето й. Кожата му лъщеше от пот и пясъчнорусата му коса бе залепнала на кичури по челото му.

Тя успя да се изправи на крака. Намираше се в някакво малко помещение, което приличаше на чакалня. Беше ужасно студено. Зад гърба й имаше дебела стоманена врата. Кейти се сви и отстъпи назад.

— Толкова ме улеснихте, госпожо Де Мейо — каза й той с усмивка. — Всички ваши близки знаят, че се страхувате от болници. Когато след няколко минути тръгнем със сестра Ренджи по стаите и не ви намерим, ще решим, че сте напуснали болницата. Ще се обадим на сестра ви, но тя няма да си е вкъщи поне още няколко часа, нали? Ще мине дълго време, преди да почнем да ви търсим в самата болница. Естествено на никого няма да му хрумне да ви търси тук. Освен това тази вечер в спешното почина един старец. Той е в едно от тези помещения. Ще ви намерят едва утре сутринта, когато погребалният агент дойде в моргата за тялото му. Ще бъде очевидно какво ви се е случило. Имали сте обилен кръвоизлив, загубили сте ориентация, били сте почти в несвяст. Като трагичен завършек сте дошли тук долу и сте починали от загуба на кръв.

— Не! — Лицето му губеше очертания. Толкова й се виеше свят. Олюляваше се и едва успяваше да се държи на крака.

Той се пресегна покрай нея и отвори стоманената врата. Бутна я да мине през нея и едва успя да я задържи, когато тя се свлече на пода. Беше припаднала. Коленичил до нея, той й инжектира последната доза хепарин. Вероятно повече нямаше да дойде в съзнание. А дори и да се свести, нямаше да може да се измъкне. От тази страна вратата беше заключена. Той я погледна замислен, после стана и изтупа праха от крачолите на панталона си. Най-накрая приключи с Кейти де Мейо.

Затвори металната врата, която отделяше камерите за труповете от приемната на моргата, и угаси осветлението. Предпазливо отвори вратата към коридора, мина бързо по него и излезе на паркинга на болницата през същата врата, през която беше влязъл преди четвърт час. Няколко минути по-късно вече пиеше полуизстиналото си капучино, като с небрежен жест отказа предложението на сервитьорката да му донесе топла чаша.

— Телефонните разговори ме забавиха малко повече, отколкото предполагах — обясни той. — А сега трябва да бързам обратно към болницата. Там имам една пациентка, която много ме безпокои.

— Лека нощ, доктор Фукито. Чувствам се много по-добре, благодаря ви. — На момчешкото лице се появи измъчена усмивка.

— Радвам се. Приятни сънища, Том.

Джиро Фукито бавно се изправи. Този млад човек щеше да се оправи. Беше в дълбока депресия седмици наред, почти обладан от мисълта за самоубийство. Карал с осемдесет мили в час и катастрофирал. По-малкият му брат загинал на място. Мъка. Вина. Угризения. Всепоглъщащи чувства, с които момчето нямаше сили да се справи.

Джиро Фукито знаеше, че му е помогнал да преживее най-тежкия период. Работата можеше да му носи такова удовлетворение, разсъждаваше той, докато вървеше по един от коридорите на болницата „Вали Пайнс“. Работата, която вършеше тук на доброволни начала… ето къде искаше да практикува.

Беше направил достатъчно за много от пациентките в „Уестлейк“. Но имаше и други, на които не беше успял да помогне, на които не му беше позволено да помогне.

— Лека нощ, докторе — няколко болни от психиатричното отделение го поздравиха, докато вървеше към асансьора.

Беше поканен тук на щат. Искаше да приеме това предложение.

Трябваше ли да започне разследване, което неизбежно щеше да го унищожи?

Едгар Хайли нямаше да се поколебае да разкрие случая от Масачузетс, ако заподозре, че неговият сътрудник е обсъждал свой пациент с полицията.

Но госпожа Де Мейо вече подозираше нещо. Онзи ден, докато му задаваше въпроси, тя бе усетила напрегнатостта му.

Качи се в колата си и застина зад волана в нерешителност. Ванджи Луис не се беше самоубила. Не беше глътнала цианкалий доброволно, той бе абсолютно убеден в това. През време на един от техните сеанси, когато разговаряха за религия, тя бе засегнала темата за сектата на Джоунс.

Представи си я как седеше в неговия кабинет, спомни си откровените и простодушни обяснения за религиозните й схващания. „Аз не съм от онези, които ходят редовно на църква, докторе. Искам да кажа, че вярвам в Бога, но по мой собствен начин. Понякога си мисля за Господ. Това е по-добре, отколкото да търчиш на служба, която и бездруго не слушаш, не е ли така? Колкото до тези култове… Те всичките са безумни истории. Не разбирам как хората се забъркват в подобни неща. Ами ето, припомнете си всички онези нещастници, които се самоубили само защото така им било наредено? Чухте ли записа на писъците им, след като изпили онова нещо? После дълго време не можех да се отърва от кошмари. Освен това изглеждаха толкова грозни.“ Болка. Грозота. Ванджи Луис? Никога! Джиро Фукито въздъхна. Знаеше какво трябва да направи. За пореден път трябваше да рискува кариерата си, заплащайки за ужасната грешка от преди десет години.