Колесницата се носи бързо сред нивя от ечемик и пшеница и Ларт се потапя в чувствата на ненавист и презрение. Всичко, докъдето ти поглед стигне, принадлежи на Песна. Под земята се намира богато сребърно находище, което магистратът разработва и превръща в скъпи украшения.

Колесницата спира и кочияшът слиза, мърморейки, за да отвори портата в оградата между нивите.

Ларт се напряга да подслуша разговора на двамата мъже отзад.

Кави звучи оптимистично:

– Това е замаскирана благословия.

Песна е скептичен:

– Как така?

– Нашата покана към аристократите, магистратите и старейшините сега може да включва и покана за освещаването на новия храм. Кой ще откаже да участва в такова свещенодействие?

Песна не изглежда убеден:

– Благословия от един сляп нецвис? Как ще се приеме това?

– Може да не е сляп.

– Ами ако е?

Двамата замълчават. Ларт почти си представя как зъбните колела в лукавия ум на Кави чегъртат, преди, както винаги, той да измисли правилния отговор:

– Ще го представим като куриоз. Ще разпространим легенда, че Тевкър самоотвержено е пожертвал зрението си, за да не бъде смущаван от земните неща и да може да чува по-добре боговете. Цяла Етрурия ще ти завижда, че имаш такъв предан нецвис.

Песна се изсмива:

– Понякога, приятелю, си мисля, че дори боговете не могат да се мерят по дар слово с теб.

Кави се усмихва угоднически:

– Много щедра похвала, господарю.

– Нали не си изпратил още поканите?

– Подготвени са на чернова, но не са изпратени. Тази вечер мога да внеса поправки и да ги пратя по вестоносците на заранта.

– Чудесно. В такъв случай кога? Кога ще поканим тези могъщи и влиятелни мъже на нашата скромна церемония за освещаване на храма?

Кави вдига ръка и изпъва пръстите си:

– След шест дни.

Двамата замълчават, когато кочияшът се връща. Той измърморва нещо, качва се на капрата и тръсва юздите. Ларт не му обръща внимание.

Шест дни. Чудесно. Шест е любимото му число.

22

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Убиецът на Моника Видич продължава да гледа мониторите дълго след като Антонио се е скрил от поглед. Завърта камерите за наблюдение наляво и надясно, накланя ги, увеличава и намалява образа. От шпионина няма следа.

Не е чак толкова необичайно някой от охраната да се отклони от маршрута за патрулиране и да навлезе в петметровата забранена зона около хангара. Това обаче е друго. Младият охранител не изглеждаше воден от чисто любопитство. Никак даже. Изглеждаше целеустремен.

Нарушител.

Явно е дошъл с намерение да проникне в забранената зона. Убиецът пуска записите отново и се усмихва. Да, наистина. Глупавият младеж очевидно беше обмислял да прескочи оградата – щеше да е интересно да види как го прави, може би дори се е замислил за възможността да доплува до вратата на хангара.

Защо му е на един охранител да прави нещо такова?

И по-важно – как трябва да се постъпи с охранител, който иска да го направи?

Убиецът имаше планове за тази нощ. Големи планове. Но сега ще се наложи да ги отложи.

На другата стена с монитори, свързани с главната система за наблюдение, той вижда как Антонио и Фернандо си пожелават лека нощ, поздравяват се, като докосват кокалчетата на юмруците си, и тръгват в различни посоки. Колко е хубаво, когато колегите се разбират. Той поглежда друг таен монитор, получаващ картина от камери, скрити в грозните бели куполи на стените, които повечето хора погрешно вземат за обикновени лампи. Нощният пазач се връща в стаичката на охраната и отваря шкафчето си, за да извади застоялите сандвичи и клисавото парче торта, които жена му е завила преди половин денонощие. Шпионинът слиза на понтонния кей и отвързва една стара моторна лодка.

Много стара лодка, както изглежда. Убиецът вижда регистрационния номер отстрани и бързо си го записва. Името , Spirito di Vita – „Духът на живота“ – е заличено, но буквите са стояли толкова дълго, че очертанията им още личат върху борда.

На един лаптоп върху стоманената маса до системата за охрана, убиецът отваря файл, озаглавен: „Персонал“. След няколко щраквания с мишката изважда цялата информация за Антонио Матераци – несъмнено фалшиво име – заедно с адреса, където би трябвало да живее, и професионалната му история.