Той не знаеше какво да каже. Вместо това се изправи мълчаливо, размишлявайки върху думите й.

— Разговаря ли с Нина за това? — попита Елизабет.

— Не — въздъхна Чейс. — Аз не… Не знам какво да й кажа.

— Просто й кажи как се чувстваш. Тя заслужава да го знае. Нали ще се жениш за нея — тя трябва да познава истинската същност на съпруга си.

— Ами ако изгубя и нея? — каза Чейс. — Ако и нея не успея да защитя? Няма да го понеса, няма да се справя!

Тя отново стисна ръката му.

— Еди, не знам какво си мислиш, но работата ти не е да защитаваш всички.

— Напротив — настоя той. — Това ми е работата.

— Ти ще бъдеш съпруг на Нина. Не неин бодигард. Знаеш много добре, че трябва да й кажеш всичко това.

— Знам, знам — призна Чейс. — Но въпреки това ми е трудно. Не съм много добър в тези неща.

— Справяш се доста добре… — Имаше лека хумористична нотка в гласа й, безмълвно разбирателство между роднини. — … Като се има предвид, че все пак за пръв път говориш за чувствата си.

— Все трябва да ме клъвнеш, а? — сопна й се Чейс, но в неговия глас също се промъкна шеговита нотка.

— Това е някакъв напредък. Може би трябва да се обадиш на татко.

— Това вече не е смешно.

— Да, някак си предчувствах, че така ще стане. — Тя пусна ръката му. — Но определено трябва да говориш с Нина.

— Ще го направя — отвърна той. — Просто ми трябва малко време, за да обмисля какво точно да й кажа.

— В такъв случай поне се разположи удобно. Хайде де, върви оттатък и се настанявай. — Тя кимна с глава към вратата. — Ще ти направя чай.

Най-накрая Чейс успя да изобрази някаква усмивка.

— Благодаря ти… Елизабет.

След двайсетина минути бързо ходене Нина, Мичъл и Клоуи стигнаха в подножието на Хълма. Въпреки че щяха да минат по възможно най-лесния път до кулата на върха, Нина осъзна, че той е доста стръмен. Още по-стръмната алтернативна пътека по северния склон беше по-подходяща за кози, отколкото за хора.

Или за крави. Тя с изненада забеляза няколко черно-бели кравички да бродят по терасите, преживяйки трева.

— Много по-лесно, отколкото да я косят — каза й Клоуи. — Просто като вървите, внимавайте да не… опа!

— Пфу! — изпръхтя Нина и повдигна крак от пресните кравешки изпражнения.

— … Стъпите в някоя фъшкия — завърши изречението си Клоуи. — Съжалявам. Въпреки че би трябвало да носи късмет.

Нина избърса обувката си в тревата.

— Странно, нещо не се чувствам късметлийка.

След като почисти обувката си колкото можа, те продължиха да се изкачват по хълма.

— Тази пътека част от лабиринта ли е?

Клоуи поклати глава и посочи към една от терасите пред тях.

— Не, но все още се забелязва от къде е минавала — поне по-голямата й част. Някои части са ерозирали до такава степен, че вече са неизползваеми. Ако все пак решите да тръгнете по нея, ще ви отнеме повече от четири часа да стигнете до върха. — Тя се обърна към Нина. — Лабиринтът на Гластънбъри няма никаква връзка с крал Артур — или поне аз не знам за такава. Просто от любопитство ли питате или…

Нина спря да върви.

— Може би има някаква връзка, но още не сме сигурни. Точно затова ни трябва мнението на експерт. — Тя извади няколко фотографии. — Какво виждате тук?

Клоуи проучи първата снимка, близък план на един от символите на лабиринта, гравиран върху острието, което бяха намерили в Сирия.

— Прилича на първоначалната пътека… — Тя погледна към следващата снимка. — Както и тази. А това какво е? — попита тя, като посочи снимката на цялото острие.

Нина си пое дълбоко дъх.

— Ние смятаме, че това е Калибърн.

— Шегувате се! — ахна Клоуи. Тя очакваше потвърждение, но не го получи. — Не се шегувате? О, боже, наистина не се шегувате!

— Не, не се шегуваме — увери я Нина.

Клоуи бързо прехвърли останалите снимки.

— Ако на ваше място беше някой друг, нямаше да му повярвам. Но вие наистина ли вярвате, че това е Калибърн?

— Доколкото сме запознати. Но причината да сме тук е следната… — Тя млъкна и се огледа. Въпреки че на хълма имаше и други хора, всичките бяха на достатъчно разстояние от тях. — Смятаме, че тези символи всъщност сочат към нещо, скрито тук.