Мълчахме, докато карахме през уютните светлини на предградията. Потръпнах, като си помислих колко близо бяхме до смъртта. Не беше ли чудесно, че оцеляхме? А и вече бях истинска жена. Можех да се разхождам из училище с високо вдигната глава. Джанин и Тия нямаше вече да ми се подиграват заради девствеността.

Извадих пудриерата и си оправих грима. В малкото огледалце се опитах да открия изисканата жена, която вече бях. Изглеждах различно. Какво ли беше? Да, за първи път забелязах колко силно приличах на майка ми.

Затворих пудриерата.

— Всичко наред ли е? — попита Майк.

— Разбира се — отговорих.

— Обзалагам се, че се радваш, задето оцеляхме. Също като мен.

— Да — кимнах.

Радвах се, че оживях. Просто не изпитвах същото щастие като Майк.

Минахме покрай гигантския мол. Винаги преди се гордеех с него: най-големия в съседните три щата, с най-модерните магазини. Около киното се мотаеха двойки. Като дете нямах търпение да тръгна по срещи там.

— Хей — каза Майк. — Какво ще кажеш да отидем на кино следващата събота?

— Разбира се — отговорих. — Искам да гледам новата серия на „Спайдърмен“ Макар че след всичко, което преживяхме тази вечер, ще ни се стори детска работа.

— Нямам проблеми с това — отвърна Майк.

Знаех, че наистина се чувства така. Аз обаче се чудех какво ли Сара и бандата й щяха да правят следващата събота? Вероятно щяха да напуснат района. Може би дори нашия век. Сара можеше да отиде навсякъде.

Аз пък щях да отида на кино в мола.

Завихме към дома ми.

— Искам да ходим сериозно — каза Майк.

— Защо не? — отвърнах, после осъзнах, че трябваше да проявя повече ентусиазъм. — Ще бъде чудесно — добавих.

— Не се притеснявай за кръвта в колата — успокои ме той. — Ще се погрижа за нея.

— Благодаря — усмихнах му се.

Той ме хвана за ръка. Погледнах към сключените ни пръсти и видях ръцете на родителите си вместо нашите. Потръпнах силно.

— Добре ли си? — попита Майк.

Спомних си нещо.

— Трябва да си проверя съобщенията — казах и извадих мобилния.

— Разбира се — кимна той кротко, сякаш вече бяхме стара женена двойка.

Натиснах бутона за съобщенията и се вслушах в гласа на приятелката ми.

— Ало, Ками? Исках да ти кажа нещо — започна Джанин със задъхан глас. — Не знам как да го кажа, но… е, просто ще го кажа.

Тя замълча. Знаех какво щеше да ми каже, още преди да чуя думите. Сърцето ми заби лудо със смесица от страх и завист.

— Трябва да ти призная нещо. Казах на Сара Уокър за теб и Майк. Не възнамерявах да го правя, но тя ме целуна и внезапно осъзнах, че й разказвам всичко. Има и нещо друго, което трябва да ти призная. Е, станаха две изповеди, нали? Ето и втората. Аз никога не съм спала с никого, Ками. Точно така, девствена съм. Просто се правех на опитна. Когато Сара погали гърдите ми, не можах да се сдържа и го споделих с нея. Помислих си, че ще ми се присмее, но тя бе много мила и изпълнена със съчувствие. И сега съм в къщата й. Невероятна е! Навън изглежда като обикновен фургон, но вътре е страхотно! Кадифе, свещи и мрамор. И семейството й е прекрасно. Мъчно ми е, че ще напуснат града. Иска ми се да познавах Сара по-добре. Както и да е, те излязоха замалко тази вечер, но вече се върнаха и ме обсипват с безкрайно внимание. Ужасно съжалявам, че нарекох Сара „боклук“. О, нямам време да говоря повече. Ще дойдат да ме вземат. Готова съм за тях. Нося невероятната бяла рокля, която Сара ми даде. И тя ще ме поведе по червения коридор към черната стая. Ками, това е най-великият момент в живота ми. Ще загубя девствеността си! Нервна съм, разбира се, но Сара ми каза, че ще прекрача прага за нула време. Нямам търпение да видя какво е от другата страна!

НОЩ В КАМЕРУН

КЕЛИ ДЖЕЙМИСЪН

ПРОСТО ХАРМОНИЧНО ДВИЖЕНИЕ = Движение, което се повтаря в постоянен модел отново и отново.

Не ми е нужно да търся много, за да открия нещо, свързано с физиката. Нито ми се налага да търся много, за да намеря готин задник.

Не завърших гимназия, но знам всичко за енергията и инерцията. Изкарвам повече мангизи със стриптийз, отколкото съученичките ми, които постъпиха в колеж, за да учат за учителки, медицински сестри или психолози, и определено мога да си позволя лъскава кола с всички глезотии по нея, но съм лоялна на вехтия ми тъмносин форд ескорт. Живея сред пасмина изнервени наематели в откачено малко местенце в града: разкарах се колкото се може по-далеч от тъпите предградия.

На тринайсет години въстанах срещу авторитетите, когато ме нарекоха „лоша“. Лоша заради това, че ми пораснаха гърди, пропуших и пропих бира. Освен това седях полугола с момчетата на върха на хълма, зяпах падащите звезди и се опитвах да забравя геометрията, „Великият Гетсби“ и възрастните, които не разбирах. Влажната бирена бутилка, първият ми чифт рокерски ботуши и треперещите ръце на момчетата ме накараха да забравя музиката, мечтите си да стана пианистка, тегавата шейсетчасова работна седмица на родителите ми, хладилника, обсипан с магнити, които придържаха купони, пазарски списъци и рецепти. Научиха ме, че възрастните се страхуват, а лицата им приличат на празни места около маса, където преди бе седял някой.

Никога не погледнах назад. Танцувах и усещах хладния нощен въздух по лицето си. В ръката си държах бутилка бира. Научих се да търся падащи звезди и се чудех дали и други го правят. Не съм виждала такава от дълго време, но продължавам да търся. Когато на девет години видех падаща звезда, винаги си пожелавах нещо. Пожелавах си да отлетя от това място, където някога е имало нещо.

Нищо чудно, че съм практична като ежедневната мъгла, притискаща гърдите на този мърляв град, делова като банков чиновник, осребряващ чекове и приемащ депозити в задната стаичка на клуб. Всъщност въобще не става дума за транзакции. Когато всичко е наред, като спонтанен идеално хореографиран танц, става дума за връзка и падане, надолу и встрани, но винаги заедно във всички части от живота. Не говоря за бедра, задници, гърди и пениси, а за чувството, че си жив в дадения момент.