Това беше много по-добро.

МНОГО по-добро.

Той мушна ръка в чекмеджето, обхвана внимателно дръжката с пръсти и усети мрежестата шарка под дланта си. Беше принуден да се въздържи, за да не го грабне незабавно.

Леко и спокойно…

Змията продължаваше да трака, изглежда още не беше взела решение. Той погледна към нея с крайчеца на окото, видя я как вдига глава още малко нагоре. Десният му крак беше само на петнайсет-двайсет сантиметра от устата и. Езикът се прибираше и показваше като камшик, сега по-бързо.

HP завъртя деликатно ръка и я вдигна бавно към себе си. Тракането се засили, змията дръпна глава назад. Подготви се…

Той премести внимателно тежестта си върху левия крак, извъртя още малко тялото си. Още пет секунди, пет проклети секунди бяха всичко, от което се нуждаеше…

Внезапно главата на змията се стрелна напред.

HP дръпна рязко крак, извади ръка от кутията и стреля… Гърмежът беше толкова силен, че ушите му заглъхнаха, той затвори очи инстинктивно, извърна глава и изкрещя от ужас. Но въпреки това продължи да дърпа спусъка на револвера.

Веднъж.

Два пъти.

Трески и прах бликнаха от пода, гневен рикошет избръмча някъде надясно. После сух глух звук от пукащо се дърво и изведнъж цялата тежка работна маса се пречупи.

Вихрушка от прах и барутен дим го удари в лицето и той направи две крачки назад, преглъщайки няколко пъти, за да се отърве от пищящото заглъхване на ушите.

Сърцето му препускаше от адреналин, диафрагмата помпаше дробовете толкова здраво, че ребрата му скърцаха.

Fucking hell…

Той надникна внимателно към мястото, където беше стояла змията. Рухналата маса покриваше по-голямата част от пода, но между отломките ясно се виждаха кръв и лепкави черни змийски черва. Част от опашката беше откъсната и лежеше сама по средата на стаята. Все още потрепваше спазматично, но шумът вече не беше заплашителен, ами звучеше по-скоро като счупени маракаси.

Yes!

Яж лайна и умри, змийско копеле!

EAT SHIT AND FUCKING DIE!!!

Вероятно беше нанесъл поне едно директно попадение с револвера, след което падналият плот на масата се беше погрижил за останалото. Но беше ли успял сър Съскащ да го ухапе?

В следващия миг болката си проправи път до главата му през притока на адреналин и той погледна ужасен надолу.

Две малки червени петна точно на свивката между стъпалото и пищяла се виждаха ясно върху десния му чорап.

Книгата за Кипър я чакаше в анонимен пакет върху килима в антрето, когато се прибра вкъщи. Вече беше успяла да я прегледа, но всъщност не беше научила много повече. Историята за контрабандата беше разгледана накратко като малък и нещастен инцидент, част от една иначе много успешна мисия. Подробностите бяха сравнително оскъдни. Точно както беше казал чичо Таге, двама млади шведски офицери не бяха издържали да гледат пасивно, докато превъзхождащите войски на едната страна разгромяваха обкръжения и зле оборудван отряд на другата.

Изглежда е било по-скоро импулсивна постъпка, отколкото политическа позиция и вероятно малкото оръжия, които се бяха опитали да прекарат, е нямало да окажат каквото и да е влияние освен върху собствената съвест на шведите. Но последствията от импулсивността им се бяха оказали драматични. Двамата офицери незабавно са били освободени и изпратени у дома с първия самолет, докато останалите от поделението са били прегрупирани в Южен Кипър далеч от горещата точка. Тя не успя да открие данни за имената на офицерите, което в интерес на истината не беше и очаквала.

Едно нещо обаче откри, и то много притеснително.

Беше малка портретна снимка на млад офицер с войнствен вид и униформа, окичена с четвъртити ордени. Подполковник Андре Пелас, твърдеше текстът под снимката. Но тя беше напълно сигурна, че това беше чичо Таге.

Никога нямаше да успее да стигне до болницата.

Вярно, болница „Сьодер“ не беше далеч, но разстоянието не беше най-големият проблем. Нямаше нито телефон, нито възможност да сигнализира.

Гърмежите наистина бяха силни, но вратата на змийчарника беше дебела, а освен това той самият беше най-близкият съсед… Коефициентите сочеха, че никой не го е чул.

Всичките му инстинкти му крещяха да се прибере. Да се втурне вътре в апартамента си и да затръшне вратата след себе си. Но ако отидеше там, никога нямаше да излезе жив.

Вече му беше много зле, кракът беше почнал да се подува и той изпита известни трудности да се замъкне до всекидневната.

Трябваше да измисли нещо сега, веднага. Дори и да се доклатушкаше до стълбището, да извикаше за помощ и да заблъскаше по вратите като луд, се съмняваше, че някой от насраните малки етажни собственици щеше да посмее да отвори.