Шрифт:
Все тая, парчето пластмаса така или иначе беше пълно с вода от Меларен и гарантирано мъртво като камък.
Той пусна душа, откри за своя изненада, че всъщност имаше топла вода и след като се изми по-основно, премина към почистване на дрехите си.
Гащите бяха заминали, нямаше смисъл дори да опитва да ги спаси. Затърка дънките в грубия теракотен под, докато по-голямата част от лайната се отми.
Якето и блузата бяха по-лесни и накрая той окачи всички дрехи да се сушат на няколко куки в ъгъла. Щом приключи, седна за малко на пода, докато водата продължаваше да се сипе върху него.
Облегна се назад и затвори очи. Спиралата от мисли в главата му бавно започна да се укротява.
Въртеше се по-бавно
и
по-баавнооо…
— Не беше лесно да те открием…
Гласът дойде от нищото.
Той подскочи, удари главата си в плочките и му се привидяха звезди.
После опита да се закрепи на крака, докато сърцето му препускаше, а мозъкът опитваше да установи къде беше и кой го беше издебнал, докато дремеше.
— Не особено впечатляващо, а?
Отново мъжкият глас, очевидно говореше с още някого.
HP замижа към вратата, откъдето идваха звуците.
Инстинктивно премести ръце, за да прикрие пакета си. Грубият глас звучеше познато.
Две тъмни фигури се отделиха от мрака и той направи крачка назад.
— Ето, носим чисти дрехи…
Този глас определено го разпозна.
Беше Нора, ветеринарката. Тя пусна една мешка на пода пред него.
За един ужасяващ миг той си втълпи, че беше раирана, ушита по трудово и снабдена с телефонния му номер. Но когато я докосна, за свое облекчение усети, че е направена от найлон.
— Б-благодаря — каза насечено той.
— Обличай се малко по-чевръсто, трябва да се махаме! — измърмори мъжът и HP вече нямаше проблем да свърже гласа със собственика му.
Biffalo Bull от ветеринарната клиника — Джеф или както там се казваше.
— Какво правите тук? — попита той задъхано, но никой от тях не отговори. — Как успяхте да ме на…
После се спря.
— Телефонът, нали?
— Верен отговор, Айнщайн! — ухили се Джеф.
— Трябва да се махаме оттук веднага, HP — каза Нора. — Всички ченгета в страната те търсят. Ако някой в основната сграда забележи, че тук вътре има хора…
— Да, да — той бързо си намъкна гащи, шорти, тениска и суитшърт.
Всичко му беше по мярка, дори и маратонките.
Сякаш знаеха точните размери, които носеше.
— Все още изглеждаш доста зле, взимаш ли си лекарството? — попита Нора.
— Мммм — измърмори той. — Но трябва да съм ял някаква гадост. Коремът аадски ме сви.
Тя го заобиколи и отиде до перваза на прозореца, откъдето взе шишенцето за лекарства.
— Окей, ще го напълня с още няколко хапчета, в случай че си изповръщал предните…
Той напъха останалите вещи по джобовете и отправи към мокрите си дрехи кратък поглед за сбогуване.
— Окей, готов съм. Благодаря за помощта!
— Тогава да тръгваме — Джеф посочи към вратата.
— Сори, не знам дали сте преслушали телефонния си секретар, но не смятам да се присъединя към вас. Not my cup of tea…
Те не помръднаха.
— Ей, пич — каза Джеф с тон, който беше всичко друго, но не и дружелюбен. — Това не беше въпрос…
Той сграбчи здраво десния бицепс на HP и направи знак на Нора да тръгне пред тях.
Изчака малко, докато тя се отдалечи с няколко метра.
— Направи ми услуга — изсъска той на HP, стискайки ръката му. — Ти и аз имаме недовършена работа, така че какво ще кажеш да се посъпротивляваш само малко?
— За какво говориш, по дяволите?
— „Биркагатан“ 32, говори ли ти нещо? Трябваше да ме закарат в спешното и да ми промият очите от червения спрей. Една седмица в болничен, приятелката ми вече не смееше да живее у дома след малкото съобщение на вратата ни…
Ето откъде познаваше мускулестия урод!
Тогава, вече бяха минали две години, беше успял да види само части от зачервено лице и татуирана ръка, но сега впоследствие беше съвсем ясно.
Remember rule number one
Феновете обичаха, когато някого го изпържеха…
— Плъх… — думата се изплъзна от него в стил Турет и той забеляза как Джеф потрепери. Хватката около ръката му се втвърди още повече и за секунда той си помисли, че Джеф смяташе да го осакати.
— Идвате ли, или? — обади се Нора.
Настана тишина за няколко секунди.