— Без значение кое от двете, Играта ме търси, иска да се добере до мен на всяка цена. И сега вие ме доставихте на прага им точно както те искат, чаткате ли?

Той спря, за да си поеме дъх.

— Глупости — изръмжа Джеф. — Значи се опитваш да ни пробуташ, че си срещал и Източника, и Водача.

Той се ухили и жестикулира с глава на Нора.

— Ама че badass си имаме тука, а…

— Как изглежда?

Мина някоя и друга секунда, докато HP схване, че Нора говори на него.

— К-к’во? Кой?

— Водача естествено, ти кой мислиш?

— Аа, ами… към седемдесетата, добре облечен, ходи с бастун… Типичен прошарен дедак…

Той се поизправи бавно.

— Нарича се Таге Самер.

— И сте се срещали?

HP кимна. Тонът и изражението и подсилиха теорията му, никакъв шанс тя да работеше за Играта съзнателно.

— Даже пихме кафе заедно на гробището за домашни любимци при Кекнес. Термос на карета в кутия „Уника“, типично по дедашки…

— И искаш да повярваме на това?

От ново Джеф, но HP не му обърна внимание.

Нора беше тази, която трябваше да убеди, и всъщност не само поради простата причина, че искаше да избегне да го предадат на Ерман и Водача. Искаше тя да му вярва.

Истински.

— Е, какво ще кажеш?

Разпери ръце към Нора и изстреля най-очарователната си усмивка.

— Имаш право — каза тя и той забеляза как Джеф се сепна. — Източника иска да се срещне с теб. Чака ей там…

Тя направи жест през рамо по посока на бараките.

— Обикновено е невероятно внимателен, но веднага щом разбра, че си се отказал, поиска да уредим среща. Това трябва да означава нещо…

— Означава само, че иска да ме докопа!

Без предупреждение Джеф изведнъж сграбчи HP за горната част на ръката и се опита да му приложи някакъв вид полицейска хватка.

Ho HP беше подготвен. Опъна му се за половин секунда, докато намери опора, след което се завъртя надясно.

В мига преди да се сблъскат, той замахна с левия си крак и приземи капачката на коляното си право в семейните бижута на Джеф.

Мъжът се срина като къща от карти и за малко да повлече и HP надолу. Но в последния момент той успя да се откъсне. Направи няколко несигурни крачки, възвърна си равновесието и започна да тича към бараките.

Нора протегна ръце в опит да го спре, но тунелът беше достатъчно широк, за да финтира покрай нея без проблем.

До бараките и асансьора оставаха петдесет метра.

Сърцето му вече бушуваше в гърдите.

Да тича по посока на опасността, не беше особено оптимално, но нямаше други алтернативи.

Надяваше се, че Ерман се е каширал вътре в някой от офисите и не смее да надникне навън.

Трийсет метра и изведнъж чу стъпки зад себе си.

Трябваше да е Нора, Джеф едва ли беше в състояние да тича.

— Спри, HP! — извика тя и той се пребори с рефлекса да обърне глава.

Оставаха двайсет метра.

Петнайсет.

Гърлото му гореше, беше се свило като сламка.

Стълбите приближаваха.

Още десет метра.

Тунелът се стесни до пътека между бараките, а отвън тях се виждаше светъл правоъгълник в скалната стена, който трябваше да бъде вратата на асансьора.

Тя стоеше отворена!

— Спри, HP!

Гласът и вече беше по-остър и този път той не устоя на изкушението да завърти глава.

Тя беше на шест-седем метра зад него, близко, но все пак по-далеч, отколкото си беше мислил.

Можеше да успее…

Щеше да успее!

В следващия миг забеляза някакво движение с периферното си зрение.

Тръгна да завърта глава обратно напред и успя да долови вратата, която се затваряше право срещу него.

След това всичко почерня.

— Добре ли е?

— Да, сега ще се свести…

Той усети нещо мокро и хладно над очите и челото си.

Главата го болеше, носът му беше като залепен и беше принуден да диша през устата.

Дълги хриптящи вдишвания.

— Чуваш ли ме, Хенке?

Предметът над очите му изчезна и гой замига срещу светлината.

Лицето на Нора се рееше там горе и за няколко секунди го изпълни приятно чувство за сигурност. Тя го нарече Хенке точно както сестра му…

Но изведнъж си спомни къде се намираше.