— Благодаря ви, господин директор.

— Чакай тук — леко удря той по масата, става и излиза от стаята.

Докато чакам и слушам приближаващите стъпки, усещам остра болка в корема. Не се ли получи, ще остана тук още пет години, плюс всичко останало, което им хрумне да ми лепнат.

Специален агент Крис Хански е по-старшият, приблизително на моята възраст, със силно прошарена коса. Агент Алан Ирарди е по-младият му помощник. В един вестник прочетох, че в момента четирийсет агенти на ФБР работят по случая „Фосет“, затова допускам, че тези двамата са доста ниско в йерархията. Първата ни среща ще бъде важна, всъщност всички срещи ще бъдат важни, но явно са изпратили двама редници, колкото да ме проверят.

Директорът не е в стаята. Допускам, че се е върнал в кабинета си недалече от тук и е долепил ухо до вратата.

Започват, без да използват химикалки и бележници — явен признак, че са дошли да се позабавляват. Нищо сериозно. Изглежда, не са достатъчно умни и не си дават сметка, че часове наред съм седял срещу агенти от ФБР.

— Значи искаш да сключиш сделка — казва Хански.

— Знам кой е убил съдия Фосет, знам и защо. Ако тази информация има някаква стойност за ФБР, тогава, да, можем да сключим сделка.

— Допускаш, че още не знаем — казва Хански.

— Сигурен съм, че не знаете. Ако знаехте, какво търсите тук?

— Изпратиха ни, защото проверяваме всяка следа, но сериозно се съмняваме това да доведе до някъде.

— Защо не опитаме?

Двамата се споглеждат наперено. Игрички и забавление.

— Значи така — даваш ни име и какво получаваш в замяна?

— Излизам от затвора и получавам защита.

— Толкова ли е просто?

— Не, всъщност е доста сложно. Онзи тип има отвратителен характер, а приятелите му са още по-гадни. И не смятам да чакам две години да го осъдят. Ако ви дам името му, излизам сега. Веднага.

— Ами ако не го осъдят?

— Това е ваш проблем. Ако обвинението оплете конците, не се сърдете на мен.

В този момент Ирарди вади бележник, махва капачето на евтина химикалка и си записва нещо. Привлякъл съм вниманието им. Все още се стараят да си придават нехаен вид, но си личи, че са напрегнати. Малкият им спецекип е отчаян, защото според вестниците нямат надеждни улики. Хански продължава:

— Ами ако ни дадеш неправилното име? Да кажем, че погнем не когото трябва, а ти междувременно си свободен.

— Никога няма да съм свободен.

— Ще си извън затвора.

— И ще се озъртам през рамо до края на живота си.

— Не сме губили информатор в Програмата за защита на свидетелите. Имаме над осем хиляди и стават все повече.

— Така твърдите. Честно казано, не ме интересува особено колко престъпници сте заловили, нито какво се е случило с другите. Грижа ме е само за собствената ми кожа.

Настъпва пауза, когато Ирарди престава да пише и решава да се обади.

— Май става дума за член на някаква банда. Може би е наркопласьор. Какво още можеш да ни кажеш?

— Нищо, а и нищо не съм ви казал. Предполагайте каквото си искате.

Хански се усмихва, макар да няма нищо смешно.

— Надали шефът ни ще се впечатли от кроежите ти да се измъкнеш от затвора. Днес поне още двама затворници ни потърсиха с твърдението, че имат ценна информация. Разбира се, и те искат да излязат от затвора. Не е необичайно.

Няма откъде да знам дали е вярно, но звучи достоверно. Топката в корема ми не изчезва. Свивам рамене, лепвам си усмивка, мъча се да запазя спокойствие.

— Постъпете както искате. Вие командвате парада. Можете да продължите да си блъскате главата в стената. Можете да си губите времето с другите затворници. От вас зависи. Но ако ви трябва името на човека, убил съдия Фосет, само аз мога да ви го дам.

— В затвора ли се запозна с него? — пита Ирарди.

— А може би извън затвора. Няма да разберете, докато не сключим сделка.

Настава продължително мълчание, докато те се взират в мен и аз се взирам в тях. Накрая Ирарди затваря бележника си и пъхва химикалката обратно в джоба си.

— Добре, ще предадем на шефа — отсича Хански.

— Знаете къде да ме намерите.

Няколко пъти седмично се срещам с Бялата банда на пистата и обикалям в широки кръгове около игрището, което се използва за футбол и ръгби. Майсторът на очилата Карл излиза след няколко месеца. На Кърмит, брокера на недвижими имоти, му остават още две години. Сенатор Уесли трябва да излезе горе-долу по същото време като мен. Само Марк още чака резултата от обжалването. Тук е от осемнайсет месеца и твърди, че адвокатът му е оптимистично настроен, макар самият той свободно да признава, че е фалшифицирал ипотечни документи.