— Натискайте лоста, „Сталиън-2“! Натискайте лоста! — Инстинктивно Кроу хвана лоста с две ръце и го притегли към себе си в очакване на ударната вълна. Тя дойде и притисна надолу тежкия хеликоптер, но противонатискът държеше носа му над хоризонта.

— „Сталиън-1“, не можем да го контролираме. Не можем да контролираме…

Кроу зърна ярка светлина вдясно. Сетне бързо долетя оглушителен взрив.

— Пресвета Дево, Томи! Бягай, братко! Един от хеликоптерите току-що се взриви!

— Бягам, човече. Бягам.

Ортис хукна обратно към блатото. Взривът беше подпалил повечето от палмовите дървета в района на оградата, или по-точно където беше оградата. Горещината ставаше все по-силна. Мощната експлозия беше захвърлила самия Ортис на три метра. Той тупна на няколко крачки от Зимър, който беше останал зад дървото.

Сега и двамата тичаха с все сила. Всичко наоколо беше в пламъци и Ортис беше сигурен, че скъпо ще платят за това. Собствениците на онази ракета хич няма да са доволни, че я унищожиха под носа им.

— Какво ще правим, човече? Какво?

— Отиваме навътре. Откъдето дойдохме. Обратно към… виж, втория хеликоптер!

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“. Чувате ли ме?

Пукане в слушалките.

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“, приемам.

Нищо.

Опасенията на Кроу се потвърждаваха. Експлозията беше много близо до последната известна позиция на „Мамбо“. Той въздъхна.

— „Сталиън-1“, тук „Блу Ридж“. Какво, по дяволите, става там? — Това беше гласът на Девънпорт сред пукота в слушалките.

— Загубихме „Сталиън-2“, сър. Ето това, по дяволите, става тук. Засегнаха го отломки от ракетата и той експлодира при падането. Едва ли има оцелели. Господи, сър! Защо не ни казаха за ракетата? Бихме могли да избегнем това. Дявол да го вземе!

— Ами отрядът долу?

— Вижда се нещо на радара, но никой не отговаря на повикванията ми.

— Неизправност в радиостанцията?

— Възможно е. Ще почакам още няколко минути, сър. Може би ще ги открия.

— Как сте с горивото, „Сталиън-1“?

— Под четиристотин и петдесет литра, сър, но винаги можем да дозаредим във въздуха.

— Почакайте така, „Сталиън-1“.

Кроу бутна лоста напред и хеликоптерът започна да кръжи на по-малко от метър и половина над блатото с включени светлини за кацане. Трябва да са някъде тук, мислеше той и непрекъснато шареше с очи между радарния екран и хоризонта.

Включи вътрешния телефон.

— Момчета, виждате ли нещо оттам? — попита той двамата морски пехотинци.

— Ъ-ъ, не, сър. Засега нищо… почакайте… почакайте. Видях нещо. Виждам няколко души, които тичат от оградата към блатото.

— В каква посока? — Кроу издърпа лоста и хеликоптерът замря във въздуха. Той го извъртя на 360 градуса и заоглежда терена. Ето! Забеляза ги. На трийсетина метра вдясно.

— „Сталиън-1“, тук „Блу Ридж“. Наредено е да се завърнете незабавно. Повтарям, незабавно завръщане!

— Сър, видях много ясно войници. Като че ли са нашите хора, сър.

— Свързахте ли се с тях?

— Не, сър, но…

— Изслушайте ме, „Сталиън-1“. Тази заповед идва отгоре. Връщай се веднага. Нямаш достатъчно гориво, а не сме упълномощени да пращаме отново самолет-цистерна. Прибирай се. Повтарям, прибирай се веднага!

Кроу стисна лоста. Просто не му се вярваше, че това се случва с него. Онези момчета бяха толкова близо. Само ако можеше да доближи, може би той…

— Кени, ако искаш да летиш и в бъдеще, довличай се тук веднага! Не можем да си позволим втора катастрофа!

Кроу погледна уредите на таблото. Четиристотин литра плюс петминутния резервен запас. Едва ще стигнат за връщане. Той бързо увеличи оборотите и завъртя хеликоптера.

— „Сталиън-1“, връщам се.

— Чакайте! Чакайте! Тук сме! Върнете се! — развика се Ортис, когато видя, че хеликоптерът се извръща.

— Изчезнаха, братко. Копелетата ни зарязаха!