— Опитахте ли да се свържете с тях?

— Нееднократно, сър, но не получихме никакъв отговор. Пилотът твърди, че е засякъл с радара сигнал за бедствие. Възможно е някои от хората да са успели да излязат живи от този пъкъл с полудействаща радиостанция, но това е само догадка. Би могло да означава също, че врагът се е докопал до радиостанциите и се мъчи да ни въвлече отново. Трудно е да се каже без надеждна връзка с оцелелите, при положение, че наистина има живи.

Пруит разтърка очите си и заразтрива парещия го гръден кош. Беше изпълнил задачата си, но на каква цена? Четирима мъртви със сигурност, един хеликоптер и все още никакви сигурни сведения за жертвите на земята. А може да се окаже, че целият отряд е невредим там долу, но радиостанциите им са повредени. Пруит се намръщи. Знаеше, че трябва да тръгне от това предположение. Онези мъже, или поне някои от тях, може да са живи и да се спасяват с бягство и неговата задача е да ги измъкне до един. Как така Стайс ще върне хеликоптера? Трябвало е да остане в района, а после да презареди във въздуха. Този проклет Стайс!

— Добре — отговори Пруит. — Обадете ми се незабавно, ако чуете нещо. Междувременно наредете завръщащият се хеликоптер да бъде зареден с гориво и да е готов за действие всеки момент. Ясно ли е?

— Да, сър.

Пруит подаде микрофона на радиста, преди да погледне към Кемрън и Мари.

— Чухте ли всичко?

— Как Стайс може да направи такова нещо? — попита Мари.

— Не зная, но възнамерявам да разбера незабавно.

Кемрън кимна.

— Трябва да им изпратиш хеликоптер и да ги измъкнеш. Всяка секунда е ценна.

Пруит кимна и посегна към телефона на стената. Набра номера на Белия дом.

На борда на „Блу Ридж“

Кроу се отдалечи от хеликоптера, докато екипажът прикрепваше „Сталиън-1“ към палубата, а роторът бавно намаляваше оборотите. Макар че, кажи-речи, не беше мигнал през последните двайсет и четири часа, адреналинът го държеше свеж, съвсем буден. Мислите му бяха ясни, беше изпълнен с решителност. Видя Девънпорт, който идваше да го посрещне.

— Какво, по дяволите, се случи, Кени?

— Какво мислите, че се случи, капитане? Беше ми наредено да зарежа американски войници. Ето какво се случи! А тази проклета ракета се взриви в лицата ни. Защо не ми казахте, че е започнало изстрелването? Щяхме да подходим по съвсем друг начин! Боже мой, капитане, защо тази тайнственост? И защо, за бога, трябваше да ги оставим там? Аз ги виждах!

— Успокой се, Кени. Всички тук изпълняваме заповеди, и да прощаваш, но ти си мислел, че ги виждаш. Не си имал никакво потвърждение, че това е така.

— Добре, сър. Който и да ви е наредил да не ме оставите да ги спася, е смахнато копеле! Кажете му това. Кажете му, че идиотското му решение ще струва живота на американски военнослужещи. Тези мъже няма да изтраят…

— Ти даваш ли си сметка на кого държиш такъв език? Казвам ти за последен път, капитан-лейтенант. Затваряй си устата и прави това, което ти казвам! Ако ти наредя да пльоснеш с идиотския си хеликоптер в океана, ще го направиш, защото това е заповед. Ясно ли ти е, господинчо? Ясно ли е?

Кроу не отговори. Виждаше как пулсират вените по врата на Девънпорт. Кроу наведе глава и загледа палубата.

Девънпорт въздъхна.

— Слушай, всички знаем, че трябваше да останем в района още малко и да търсим оцелелите, но заповедта си е заповед. Какво всъщност става с теб? Всяка операция крие рискове, особено тайните. Ти най-добре трябва да знаеш това. Бил си във Виетнам, нали?

Кроу пое дълбоко дъх, стисна зъби и бавно издиша през носа си. Девънпорт беше прав. При тайните операции обичайната практика е да не се признава съществуването на отряда, докато той не напусне вражеската територия.

— А сега кажи ми — продължи Девънпорт, — сигурен ли си за онова „бип“ на твоя екран?

Кроу затвори за миг очи, сетне впи поглед в умните сини очи на Девънпорт.

— Така беше, капитане. Продължи десетина минути, после бавно заглъхна, когато се отдалечих от брега на Гвиана.

Девънпорт не каза нищо. Просто се обърна и тръгна към мостика. Кроу го последва.

— Сър, какво става, по дяволите?

— Погрижи се хеликоптерът ти да е готов за излитане всеки момент. Свободен си.

— Моите уважения, сър. Готов съм да тръгна веднага. Онези хора…

Девънпорт спря, извърна се и го доближи плътно. Заговори с леденостуден глас:

— Слушай ме, слушай много внимателно. Току-що ти дадох категорична заповед и очаквам да я изпълниш безпрекословно. Зная за онези хора там, но зная също йерархията. Трябва да ни наредят да се върнем и да ги измъкнем оттам. Ясно ли е? — Кроу мълчеше. — Попитах ясно ли е, капитан-лейтенант Кроу.

— Да, сър. Ясно е.

— Добре. Това е всичко. — Девънпорт се обърна и продължи към мостика.