Д-р Хипуел се облегна назад, доволно усмихнат като човек, който е открил тайната на сътворението. Като повечето от останалите, и сър Пол Спрус не беше съвсем наясно и попита:

— Ако може да купи този уран за разрушения си реактор, защо не може да направи бомба от него?

Д-р Хипуел се хвана за въпроса.

— Различен вид уран, мили мой. Той, уранът, е странно вещество. Много рядко. От 1000 тона ураниева руда получаваш всичко на всички блокче с размера на кутия от пури. Жълта пита. Нарича се естествен уран, с изотопен номер 238. С него можеш да захраниш ядрен реактор, но не и да направиш бомба. Не е достатъчно пречистен. За бомба ти трябва по-лекия изотоп уран 235.

— А как се получава той? — попита Паксман.

— Той е във вътрешността на жълтата пита. В това блокче с големината на кутия за пури има толкова уран 235, колкото да влезе под нокътя на пръста, без да ти създава неприятно усещане. Трудното е да ги разделиш. Нарича се изотопна сепарация. Много трудно, много високотехнологично, много скъпо и много бавно.

— Но вие казахте, че Ирак се доближава до целта — обади се Синклер от края на масата.

— Да, но все още е далеч — отговори Хипуел. — Има само един начин да се пречисти и рафинира жълтата пита до чистота 93 процента.

Преди години, по време на проекта „Манхатън“, вашите хора опитали няколко метода. Експериментирали, нали разбирате? Ърнест Лорънс опитал по един начин, Робърт Опенхаймер — по друг. В онези дни използвали и двата метода като взаимнодопълващи се и създали достатъчно уран 235, за да направят Литъл Бой.

След войната открили и постепенно усъвършенствали центрофужния метод. Сега вече се използва само той. По принцип изходният материал се подава в нещо като центрофуга, което се върти толкова бързо, че целият процес трябва да се извършва във вакуум, защото в противен случай лагерите се стопяват.

По-тежките изотопи, онези, които не са необходими, се придвижват много бавно към външната стена на центрофугата, откъдето се изтеглят. Онова, което остава, е много малко по-чисто, отколкото е било в началото. Съвсем малко. Операцията трябва да се повтаря отново и отново, хиляди часове, за да се получи нещо с дебелината на вафлена коричка с размерите на пощенска марка.

— Но той го прави, така ли? — настоя сър Пол.

— Да бе! Прави го вече цяла година. Такива центрофуги, за които стана дума… за да се пести време, ги свързваме в поредици, наречени каскади. Но трябват хиляди центрофуги, за да се направи една каскада.

— Ако са поели по този път от 1982-ра, защо им е трябвало толкова време? — заинтересува се Тери Мартин.

— Защото не можеш да влезеш в първия магазин и да кажеш: „Увийте ми една газоводифузионна уранова центрофуга“ — посочи Хипуел. — Отначало опитали, но им отказали — документите говорят за това. От 1985-а започват да купуват съставни части, за да монтират собствени центрофуги на място. Доставили са си 500 тона базов материал — ураниева жълта пита, половината от Португалия. Купили са голяма част от техниката за центрофугите от Западна Германия…

— Мислех, че Германия е подписала цяла поредица от международни споразумения, ограничаващи разпространяването на технологиите за производство на ядрени бомби — възмути се Паксман.

— Може и да са, не зная как стоят нещата от политическа гледна точка — продължи ученият. — Но са купували части отвсякъде — конструктивни стругове, специална свръхяка стомана, антикорозионни съдове, специални клапани, високотемпературни пещи, или, както ги наричат, „черепни“ пещи, защото приличат на черепи, вакуумни помпи и мехове — говорим за сериозна техника. Значителна част от това, плюс ноу-хау, са получени от Германия.

— Искам да съм наясно — обади се Хари Синклер, — Саддам разполага ли с някакви изотопно сепариращи центрофуги, които да работят?

— Да, една каскада. Работи от около година. И още една, която скоро ще влезе в действие.

— Знаете ли къде се намира всичко това?

— Заводът за монтажа на центрофугите е в един град, наречен Таджи — ето тук — отвърна ученият, подаде голяма спътникова снимка на американеца и загради с кръгчета няколко промишлени сгради.

— Работещата каскада, изглежда, се намира някъде под земята, недалеч от стария унищожен френски реактор в Туайта, реактора, наречен от тях Озирак. Не зная дали е възможно да бъде ударен с бомба. Положително е добре замаскиран и заровен дълбоко под земята.

— А новата каскада?

— Нямам представа — рече Хипуел, — може да е навсякъде.

— Вероятно е някъде другаде — предположи Тери Мартин.

— Откак израелците направиха на пух и прах кошницата, в която бяха сложили всичките си яйца, иракчаните разпръсват и дублират.

Синклер изсумтя.

— Защо сте толкова сигурни, че Саддам Хюсейн няма бомбата?

— Много просто — рече физикът. — Въпрос на време. Не го е имал достатъчно. За една елементарна, но използваема атомна бомба ще му трябват 30 до 35 килограма чист уран 235. След като е започнал от нищо преди година, дори да приемем, че работещата каскада функционира по двайсет и четири часа в денонощието, а това не е възможно, няма как да е получил необходимото количество.