Една центрофугираща програма трае най-малко 12 часа. За да се получат необходимите 93 процента чистота от нулата, са необходими хиляда такива програми. Но има и почистване, обслужване, поддръжка, повреди. Дори при хиляда центрофуги, функциониращи като каскада една година, пак са необходими още пет години. Ако през следващата година въведе още една каскада, ще съкрати времето на три години.

— Значи ще разполага с необходимите му 35 килограма най-рано през 1993-а, така ли? — намеси се Синклер.

— Точно така.

— Един последен въпрос. Ако получи въпросното количество уран, още колко време ще му трябва, за да направи атомна бомба?

— Не много. Няколко седмици. Видите ли, ако една страна се е заела да направи собствена бомба, ще работи успоредно по ядрената техника. Устройството на бомбата не е чак толкова сложно, стига да знаеш какво правиш, а Джаафар знае — знае как да направи бомба и да я задейства. Нали, по дяволите, ние го изучихме, в Харуел.

Но работата е там, че сам, при пълно натоварване Саддам Хюсейн все още не може да разполага с достатъчно готов чист уран. Да има най-много десет килограма. Не му достигат най-малко още три години.

Благодариха на д-р Хипуел за седмиците, прекарани в анализи, и заседанието свърши.

Синклер трябваше да се прибере в посолството и да напише подробните си бележки, които щяха да заминат за Америка дълбоко шифровани. Там щяха да ги сравнят с анализите на съответните американски учени, физици, привлечени от лабораториите в Сандия, Лос Аламос и най-вече „Лорънс Ливърмор“ в Калифорния, където от години една тайна секция, наречена просто Отдел „Z“, следеше разпространението на ядрената техника по света и осведомяваше Държавния департамент и Пентагона.

Заключенията на британските и американските екипи се потвърдиха взаимно до последната подробност.

Тери Мартин и Саймън Паксман напуснаха заседанието и се отправиха бавно през Уайтхол под топлите лъчи на приятното октомврийско слънце.

— Отдъхнах си! — рече Паксман. — Оня Хипуел беше съвсем категоричен. Очевидно американците са напълно съгласни с него. Копелето не е стигнало доникъде с атомната си бомба. Един кошмар по-малко.

Разделиха се на ъгъла, Паксман пресече Темза към Сенчъри Хаус, Мартин пресече Трафалгар Скуеър и се насочи по Сейнт Мартин Лейн към Гауър Стрийт.

Да се установи дали и какво притежава Ирак, е едно, да се открие къде точно се намира то, е съвсем различно нещо. Потокът от снимки не спираше. КХ-11 и КХ-12 се носеха по небето и само снимаха.

Към октомври в небесата се появи още едно средство, един нов американски разузнавателен самолет, толкова секретен, че и Конгресът на САЩ не знаеше за него. Носеше кодовото название Аурора и обикаляше земното пространство, достигайки скорости от порядъка на Мах 8, почти 8000 километра в час, възседнал собственото си огнено кълбо — ефекта на отблъскването — далеч над иракските радарни инсталации или противосамолетните ракети. Дори техниката, с която разполагаше вече агонизиращият Съветски съюз, не бе в състояние да засече Аурора, която бе заменила легендарния Блакбърд.

По някаква ирония, докато Блакбърд беше постепенно изтеглян от въоръжение над Ирак, през същото лято вършеше работата си едно още по-престаряло „вярно другарче“. Почти на четирийсет години, то носеше прякора Змеицата — Ю-2 все още летеше и правеше снимки. През 1960-а Гари Пауърс бе свален в един Ю-2 над Свердловск, в Сибир, и точно такъв самолет откри първите съветски ракети, които бяха разположени в Куба през лятото на 1962-ра, макар че не друг, а Олег Пенковски ги определи като нападателни, а не като отбранителни оръжия, като по този начин помете лъжливите протести на Хрушчов и пося семената на бъдещото си унищожение.

Ю-2 от 1990-а беше преоборудван и превърнат от „зрител“ в „слушател“ и получи новото название ТР-1, макар че продължаваше да снима.

През есента на 1990-а цялата тази информация от професори и учени, аналитици и тълкуватели, проследяващи и наблюдаващи, разговарящи и проучващи, разбули мъглата над Ирак, но колкото по-ясна ставаше картината, толкова по-страшна изглеждаше тя.

От хиляди източници информацията най-сетне стигаше в едно обособено и много потайно помещение два етажа под саудитското Министерство на военновъздушните сили, по пътя към старото летище. Това помещение, където военните командири седяха и заседаваха, обсъждайки своите планове (без да имат такива пълномощия от Обединените нации) за нахлуване Ирак, се наричаше просто Черната дупка.

Тъкмо в Черната дупка британски и американски военни от трите рода войски и от всички чинове — от редник до генерал, определяха местата, които ще трябва да бъдат унищожени. В резултат на това те щяха да предоставят на генерал Чък Хорнър картата на въздушната война. Тя съдържаше 700 евентуални цели. Шестстотин бяха военни — в смисъл че бяха командни центрове, мостове, летища, арсенали, складове за боеприпаси, ракетни площадки и съсредоточия на войски. Останалите сто бяха свързани с оръжията за масово унищожение — изследователски центрове, химически лаборатории, складове.