— Кейт, смяташ ли, че майка ти… — бавно изрече Мишел.

Кейт я прекъсна.

— Не, нямаха връзка. Знам, че тогава бях много малка, но все пак щях да усетя.

Кинг не изглеждаше убеден.

— Значи мъжът, който се е срещнал с баща ти, е споменал името на майка ти, Реджина?

— Да, предполагам, че е познавал нея, а може би и двамата. Но вижте, аз наистина не мога да повярвам, че Торнтън е замесен в това. Просто не си го представям да тича насам-натам въоръжен и да планира убийства. Не притежаваше нито гения на баща ми, нито академичното му образование. Но е добър преподавател.

Кинг кимна.

— Да, не е имал нито мозъка на баща ти, нито диплома от Бъркли, но въпреки всичко и двамата са попаднали в един и същ колеж. Имаш ли представа защо?

Кейт веднага премина в отбрана.

— В какъв смисъл?

— Защо баща ти не е преподавал, да речем, в Харвард или Йейл? — поясни Мишел. — Освен академичната си кариера в Бъркли, той е написал четири книги, за които ми казаха, че са сред най-добрите в своята област. Бил е сериозен учен, от тежката категория.

— Може би просто е решил да постъпи в малък колеж — каза Кейт.

— Или пък е имал в миналото си нещо, което му е попречило да се издигне във висшите академични кръгове — отбеляза Кинг.

— Не вярвам — каза Кейт. — Иначе всички щяха да знаят.

— Не е задължително. Не и ако е било заличено от официалните документи, но някои хора в затворения академичен свят са знаели. И може да са използвали това срещу него. Така е попаднал в „Атикъс“, където са го приели с радост, независимо от черните петна в миналото му.

— Някакви идеи какви може да са били тези петна? — попита Мишел.

Кейт мълчеше.

Кинг каза:

— Слушай, последното, което целим, е да хвърлим още кал върху баща ти. Нека почива в мир, казвам аз. Но ако човекът, който е разговарял с него, носи вина за стрелбата по Ритър, не виждам причина да не си получи заслуженото. А ако разберем миналото на твоя баща, може би по-лесно ще открием онзи човек. Защото може и да греша, но ми се струва, че той е познавал баща ти от старите времена. И ако е тъй, вероятно е знаел какъв инцидент го е опетнил дотолкова, че да се откъсне от Харвард и от целия свят.

— Кейт, ти си единствената ни надежда — отново се намеси Мишел. — Ако не ни кажеш каквото знаеш, ще бъде много трудно да разберем истината. А аз мисля, че ти искаш да стигнеш до истината, иначе нямаше да ни се обадиш.

Най-сетне Кейт въздъхна и каза:

— Добре, добре. Малко преди да се самоубие, майка ми сподели с мен някои неща.

— Какви, Кейт? — тихичко я подкани Мишел.

— Че баща ми бил арестуван по време на демонстрация. Срещу Виетнамската война, струва ми се.

— За нарушаване на обществения ред или за какво? — попита Кинг.

— Не. За това, че убил някого.

Кинг се приведе към нея.

— Кого и как, Кейт? Разкажи всичко, което си спомняш.

— Знам го само от думите на майка си, а тя не говореше много ясно. Към края на живота си пиеше почти непрекъснато.

Кейт извади хартиена кърпичка и избърса очите си.

— Знам, че е тежко, Кейт, но може би ще ти олекне, като престанеш да го криеш — каза Кинг.

— Доколкото разбрах, ставаше дума за полицай или някакъв друг служител на реда. Бил убит по време на онази антивоенна демонстрация, която излязла извън контрол. В Лос Анджелис, мисля, че така каза. Баща ми бил арестуван. Положението му изглеждало много тежко, после изведнъж всичко се променило. Майка ми каза, че някакви адвокати се намесили в полза на татко и обвиненията отпаднали. Каза още, че полицията и без това била скалъпвала доказателствата. Че търсели изкупителна жертва и баща ми попаднал под удара. Сигурна беше, че татко не е сторил нищо.

— Но трябва да е имало шум, статии във вестниците — отбеляза Мишел.

— Не знам дали е стигнало до вестниците, но предполагам, че случаят е останал документиран някъде, защото очевидно е провалил кариерата на баща ми. Проверих разказа на мама. Открих, че в Бъркли разрешили на татко да защити докторат, но крайно неохотно. Навярно не са имали избор: той вече бил приключил с изследователската работа и дисертацията. Но доколкото разбрах, из академичните кръгове плъзнала мълва и когато потърсил преподавателско място, навсякъде му затваряли вратите. Мама каза, че татко скитал от място на място и едва свързвал двата края, докато най-сетне му предложили работа в „Атикъс“. Разбира се, през онези години написал книгите, които били приети много добре в академичната общност. Като поглеждам назад, струва ми се, че татко е бил толкова огорчен от отношението на елитните университети, че дори и да го поканеше някой от тях, сигурно щеше да остане в „Атикъс“. Той беше много почтен човек, а „Атикъс“ му даде шанс в труден миг.