— Тъй ли? Къде си завършил право? Може би в Тъпсън Сити?

— Казвам само, че не би било зле да надникнем, докато Джорст го няма.

— Но може да е някъде наблизо. Или да спи вътре. Или да дойде внезапно и да се сблъска с нас.

— Не с нас, само с мен. Ти си официален служител на закона.

— А ти си член на адвокатската колегия. Формално погледнато, това също те прави служител на закона.

— Да, но ние адвокатите умеем да заобикаляме формалностите. В това ни бива най-много, не си ли гледала по телевизията?

Кинг изтича до колата за фенерче. Когато се върна, Мишел го сграбчи за ръката.

— Шон, това е лудост. Ами ако някой съсед ни види и повика ченгетата?

— Тогава ще кажем, че са ни се причули викове за помощ.

— По-мизерна лъжа не бях чувала.

Кинг вече бе пристъпил до задната врата и натискаше дръжката.

— По дяволите!

Мишел въздъхна от облекчение.

— Заключено ли е? Слава богу!

Кинг отвори вратата с лукава усмивка.

— Само се шегувам. Ще свърша за минутка. А ти си отваряй очите на четири.

— Шон, недей…

Преди тя да довърши, Кинг се вмъкна вътре. Мишел закрачи напред-назад с ръце в джобовете, опитвайки се да изглежда съвършено безгрижна, макар че стомахът й изгаряше от тревога. Дори се опита да подсвирква, но откри, че не може — устните й бяха пресъхнали.

— Проклет да си, Шон Кинг — промърмори тя.

Щом влезе, Кинг се отправи към кухнята. В лъча на фенерчето тя изглеждаше малка и рядко използвана. Явно Джорст предпочиташе да се храни навън. Кинг мина във всекидневната, обзаведена скромно, но спретнато. По стените имаше библиотечни лавици, чието съдържание не го изненада — томове на Гьоте, Франсис Бейкън, Джон Лок и неизменно популярния Макиавели.

Домашният кабинет на Джорст до всекидневната много по-ясно отразяваше характера на собственика. Бюрото бе отрупано с книги и вестници, по пода и малкия кожен диван също имаше купища всевъзможни предмети. Носеше се силна миризма на дим от цигари и пури — Кинг забеляза на пода пепелник, препълнен с угарки. Стените бяха покрити с евтини рафтове, провиснали под тежестта на книгите. Кинг огледа бюрото, отвори чекмеджетата и потърси скривалища, но не откри нищо подобно. Не му се вярваше, че ако дръпне някоя книга, отзад ще изникне таен проход, но за всеки случай извади от лавиците няколко тома. Никакъв резултат.

Джорст бе казал, че работи над книга и състоянието на кабинета му сякаш потвърждаваше това, тъй като навсякъде се трупаха записки, чернови и бележки. Човекът явно не си падаше по подреждането и Кинг огледа с погнуса бъркотията. Не би могъл да живее тук и десет минути, макар че на младини апартаментът му изглеждаше още по-зле. Той поне бе преодолял младежката си склонност към безпорядък; Джорст явно бе останал в онази възраст. Кинг се замисли за миг дали да не викне Мишел да хвърли едно око. От това навярно щеше да й стане по-добре.

Като се разрови из купчините по масата, той откри бележник за срещи, но в него нямаше нищо интересно. Тогава се отправи към горния етаж. Откри две спални, едната от тях очевидно неизползвана. Тук имаше малко повече ред. Дрехите бяха грижливо закачени в малък гардероб, а обувките подредени на кедрова поставка. Кинг надникна под леглото, но там го посрещнаха само прашни валма. В съседната баня не забеляза друго освен влажна кърпа на пода и тоалетни принадлежности върху мивката. Той мина в другата спалня, явно предвидена за гости. Към нея също имаше баня, но без кърпи и тоалетни принадлежности. На едната стена в стаята имаше вградена етажерка — без книги, но с няколко снимки. Кинг ги освети една по една. Снимките бяха на Джорст и други хора — все непознати за Кинг, докато не погледна последното лице.

Викът отдолу го стресна.

— Шон, слизай веднага. Джорст се върна.

Той надникна през прозореца тъкмо навреме, за да види как масивната стара кола на Джорст завива по алеята. Изключи фенерчето, отправи се надолу бързо, но предпазливо и тръгна към кухнята, където го чакаше Мишел. Двамата излязоха през задната врата, заобиколиха къщата, изчакаха Джорст да влезе и тогава почукаха.

Професорът дойде да отвори, сепна се, като ги видя, и хвърли подозрителен поглед през раменете им.

— Ваш ли е онзи лексус отпред? — Кинг кимна. — Не видях вътре никого. А не видях и вас на тротоара.

— О, аз бях полегнал на задната седалка, докато чакахме да се приберете — каза Кинг. — А Мишел отиде до една от съседните къщи да попита дали знаят кога ще си дойдете.

Джорст не изглеждаше убеден от тази история, но ги покани да влязат във всекидневната.

— Значи сте разговаряли с Кейт? — попита той.

— Да, тя каза, че сте й съобщили за нас.