масивни мебели. Близо до една от стените имаше малка желязна печка, която излъчваше

мека топлина, и четири стола, разположени един срещу друг в груб кръг. На три от тях

седяха Темпи, Шехин и Карсерет. Шехин ми направи знак и аз седнах на четвъртия.

— Колко си убил? — попита Шехин.

Тонът и беше различен от преди — властен и недопускащ възражения. Беше същият,

който използваше Темпи по време на разговорите ни за летхани.

— Много — без колебание отвърнах аз.

Понякога може и да съм глупав, но схващам, когато ме изпитват.

— Колко много са „много“? — Това не беше молба да изясня думите си, а нов въпрос.

— Когато убиеш човек, и един е много.

Тя леко кимна.

— Убивал ли си хора не според летхани?

— Може би.

— Защо не отговаряш с „да“ или „не“?

— Защото невинаги разбирам летхани.

— И защо е така?

— Защото летхани невинаги е ясно.

— Какво прави летхани ясно?

Поколебах се, макар да знаех, че това не е правилният отговор:

— Думите на учителя.

— Може ли някой да учи на летхани?

Започнах да правя жеста за несигурност, след това си спомних, че не беше прието да се

разговаря с жестове.

— Може би — отвърнах аз. — Аз не мога.

Темпи се размърда леко на стола си. Нещата не вървяха добре. Тъй като не знаех какво

друго да направя, си поех дълбоко дъх и полека отпуснах съзнанието си във „въртящия се

лист“.

— Кой познава летхани? — попита Шехин.

— Носеният от вятъра лист — отвърнах аз, макар, честно казано, да не знаех какво точно

имам предвид с това.

— Откъде идва летхани?

— От същото място, от което идва и смехът.

Шехин леко се поколеба и след това попита:

— Какво е да следваш летхани?

— Какво е да следваш луната?

Времето, прекарано с Темпи, ме беше научило да различавам различните видове паузи,

които могат да бъдат използвани за прекъсване на разговора. Адемският език изразява с

мълчание не по-малко неща отколкото с думи. Има многозначителна пауза, учтива пауза,

пауза на объркване. Има пауза, която намеква за много неща, извинителна пауза, пауза,

която се използва за подчертаване…

Тази пауза беше внезапна празнота в разговора. Почувствах, че бях казал или нещо много

умно, или нещо много глупаво.

Шехин се размърда на стола си и официалният и вид изчезна. Имах усещането, че

продължаваме нататък, и позволих на съзнанието си да излезе от „въртящия се лист“.

Шехин се обърна и погледна Карсерет.

— Какво ще кажеш?

Наемницата през цялото време стоеше неподвижна и безизразна като статуя.

— Ще кажа същото, което казах и преди. Темпи нетинад всички нас. Той трябва да бъде

отрязан. Затова имаме закони. Да не зачетеш някой закон, е все едно да го заличиш.

— Да следваш сляпо закона, означава да бъдеш негов роб — бързо отвърна Темпи.

Шехин направи жест за остро мъмрене и Темпи смутено се изчерви.

— Що се касае до този — Карсерет ме посочи. Отхвърляне. — Той не е адемре. В най-

добрия случай е глупак, а в най-лошия — лъжец и крадец.

— А онова, което каза днес? — попита Шехин.

— И куче може да излае три пъти, без да може да брои.

— Като говори, когато не беше твой ред, се отказа от правото си да говориш, когато

дойде редът ти — обърна се Шехин към Темпи.

Той се изчерви отново, устните му пребледняха и с мъка запази хладнокръвие.

Шехин си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.

— Кетан и летхани са онова, което ни прави адемре — подхвана тя. — Няма начин един

варварин да познава кетан. — Темпи и Карсерет се размърдаха, но тя вдигна ръка. —

Същевременно премахването на някой, който познава летхани, не е правилно. Летхани не

може да се самоунищожи.

Тя изрече думата „премахване“ съвсем непринудено. Надявах се, че греша по отношение

на истинското и значение в света на адемците.