Опитах се да заговоря Темпи, но той нямаше желание за това и беше съсредоточил

вниманието си върху храната. Беше сложил много по-малко неща в чинията си от мен и

изяде само част от онова, което беше взел.

Тъй като не говорехме, бързо приключих с храната. Когато чинията ми беше празна,

Темпи спря да се преструва, че яде, и ме поведе вън от помещението. Докато излизахме,

усетих, че десетки погледи са насочени към гърба ми.

Той ме отведе надолу по поредица от тунели, докато накрая не стигнахме до една врата.

Отвори я и зад нея се оказа малка стая с прозорец и легло. Вътре бяха лютнята ми и пътната

торба. Меча ми го нямаше.

— Ще имаш нов учител — най-сетне каза Темпи. — Постарай се. Бъди цивилизован. От

учителя ти ще зависи много. Съжаление. Няма да ме виждаш.

Очевидно беше обезпокоен, но не се сетих за нищо, което бих могъл да кажа, за да го

успокоя. Вместо това го прегърнах утешително, за което той, изглежда, ми бе благодарен.

След това се обърна и си тръгна, без да каже нито дума повече.

Останал сам в стаята, аз се съблякох и легнах в леглото. Може би очаквате, че ще кажа, че

цяла нощ съм се въртял и мятал, разтревожен от онова, което ме очаква. Но простата истина

беше, че бях изтощен и заспах като бебе на гръдта на майка си.

112.

Чука

Седях в малък парк, който се състоеше само от две гладки каменни пейки, няколко

дървета и пътека, минаваща през високата трева. Човек можеше да го пресече от единия до

другия край за минута. От двете му страни се издигаха отвесни скали и го предпазваха от

вятъра. Имайте предвид обаче, че не спираха вятъра напълно. Изглежда, че в цял Хаерт

нямаше място, което да е напълно защитено от вятъра.

Докато Вашет се приближаваше, първото нещо, което забелязах, бе, че не носи меча си на

хълбока. Вместо това той бе преметнат през рамото и, точно както аз носех своята лютня. Тя

се движеше с най-неуловимата, но твърда увереност, която някога бях виждал, сякаш знаеше,

че има право да върви наперено, но просто не си прави труда да се занимава с това.

Имаше същото средно телосложение, което вече бях свикнал да очаквам от адемците,

заедно със светлия като сметана цвят на лицето и сивите очи. Косата и беше един нюанс по-

светла от тази на Темпи и тя я носеше вързана на опашка. Когато се приближи, забелязах, че

някога носът и е бил чупен и макар да не беше изкривен, изглеждаше странно неподходящ за

иначе деликатното и лице.

Тя ми се усмихна с широка усмивка, която разкри белите и зъби.

— И така — каза на безупречен атурански, — сега си мой.

— Говориш атурански — глуповато отбелязах аз.

— Повечето от нас говорят — отвърна тя.

Около устата и очите и имаше няколко бръчки, затова предположих, че е може би десет

години по-възрастна от мен.

— Трудно е човек да се оправя по света, ако не знае добре езика. Трудно се върши работа.

Опомних се твърде късно. Официален. Уважение.

— Правилно ли е да предположа, че ти си Вашет?

Устните и отново се разтегнаха в усмивка. Тя повтори горе-долу моите движения,

преувеличавайки ги до такава степен, че нямаше как да не си помисля, че ми се подиграва.

— Така е. Аз ще бъда твоята учителка.

— Ами Шехин? Разбрах, че тук тя е учителката.

Вашет ме погледна с повдигнати вежди — екстравагантно изражение, което изглеждаше

направо стряскащо върху лицето на адемец.

— В по-общия смисъл това е вярно. Но от практична гледна точка Шехин е твърде важна,

за да си губи времето с някой като теб.

Направих жест на учтивост и казах:

— Бях доста щастлив с Темпи.

— И ако нашата цел беше твоето щастие, това може би щеше да има някакво значение —

рече тя. — Ала Темпи повече прилича на платноходка отколкото на учител.

— Нали осъзнаваш, че той е мой приятел. — Думите и ме накараха леко да се наежа.

— Тогава като негов приятел може би не забелязваш недостатъците му — присви очи тя.

— Той е способен боец, но нищо повече от това. Едва говори твоя език, има много малко