да не носи червени наемнически дрехи и да не носи меч. Тази жена беше облечена в широка

бяла риза и ленени панталони.

— Не е ли възхитителна нашата стена? — попита тя, а ръката и направи жест за лека

веселост, любопитство. — Харесва ли ти?

— Мисля, че е красива — отвърнах аз на адемски, като внимавах да я погледна в очите

само за миг.

— Красива? — Ръката и се наклони в непознат за мен жест.

— Простите и функционални неща имат своята красота — съвсем леко повдигнах рамене

аз.

— Може би бъркаш думата — каза тя. Меко извинение. — Красиво е цветето, красива е

някоя жена или скъпоценен камък. Може би си искал да кажеш „полезна“. Стената е

полезна.

— Полезна, но и красива.

— Може би едно нещо става красиво, когато е използвано.

— Може би едно нещо се използва, защото е красиво — възразих аз, чудейки се дали това

не е адемският еквивалент на разговора за времето.

Ако беше така, то аз го предпочитах пред скучните клюки в двора на маера.

— А какво ще кажеш за шапката ми? — попита тя и я докосна с ръка. — Тя красива ли е,

защото е използвана?

Беше изплетена от дебела домашна вълна и беше боядисана в ярко, царевично жълто.

Беше малко изкривена на едната страна и на някои места бодът беше неравен.

— Изглежда ми много топла — предпазливо казах аз.

Жената направи жеста за лека веселост и очите и проблеснаха.

— Такава е — съгласи се тя. — И за мен тя е красива, тъй като ми я изплете дъщерята на

дъщеря ми.

— Тогава наистина е и красива. Съгласие.

Непознатата ми се усмихна с ръка. Когато направи жеста, ръката и се наклони различно

от тази на Темпи и аз реших да приема това за любяща, майчинска усмивка. Запазвайки

лицето си безизразно, отвърнах на усмивката и с жест, като се постарах той да е

едновременно сърдечен и учтив.

— Говориш добре за варварин — отбеляза тя и хвана ръцете ми в приятелски жест. —

Посетителите тук са рядкост — особено пък вежливите. Ела с мен и ще ти покажа красота, а

ти ще ми кажеш за какво може да се използва тя.

Сведох поглед. Съжаление.

— Не мога. Чакам.

— Някой, който е вътре?

Кимнах.

— Ако е влязъл вътре, подозирам, че ще трябва да почакаш известно време. Той със

сигурност няма да има нищо против да дойдеш с мен. Може да се окажа по-забавна от

някаква си стена.

Възрастната жена вдигна ръка и повика едно момче. То дотича и я погледна очаквателно,

като преди това очите му се стрелнаха за миг към косата ми.

Старицата направи няколко жеста към момчето, но аз разбрах само тихо.

— Кажи на онези вътре, че ще заведа този мъж на разходка, така че да не се налага да

стои сам на вятъра. Ще го върна скоро.

Тя потупа калъфа на лютнята ми, а после пътната торба и меча на хълбока ми.

— Дай тези неща на момчето и той ще ги внесе вътре вместо теб.

Без да изчака отговор, жената започна да сваля пътната торба от рамото ми и аз не успях

да се сетя за по-елегантен начин, по който да се освободя от нея, без да изглеждам ужасно

неучтив. Всяка култура е различна, но едно нещо е еднакво навсякъде — най-сигурният

начин да обидиш домакина си е да откажеш гостоприемството му.

Момчето се затича с нещата ми, а възрастната жена ме хвана за ръка и ме поведе

встрани. Подчиних се, донякъде благодарен на компанията и, и двамата закрачихме

мълчаливо, докато пред нас внезапно не се разкри дълбока долина. Беше зелена и защитена

от неспирния вятър, а на дъното и течеше поток.

— Какво ще кажеш за това? — попита тя и посочи скритата долина.

— Много прилича на Адемре.

— Имаш дарбата да казваш, без да говориш. Това е рядкост при хората като теб —

отбеляза тя и нежно потупа ръката ми.

Започна да се спуска надолу към долината, като продължаваше да държи едната си ръка

върху моята за опора, докато внимателно стъпваше по тясната камениста пътека, виеща се

покрай склона. Недалеч забелязах момче със стадо овце. То ни помаха, но не извика нищо.