— Учих кетан в продължение на месец.

— Готов ли си? — Тя се обърна с лице към мен и вдигна ръце.

Не можах да се сдържа да не си помисля, че е с петнайсет сантиметра по-ниска от мен и

достатъчно възрастна, за да ми бъде баба. А и наклонената и на една страна жълта шапка

никак не и придаваше застрашителен вид.

— Може би — отвърнах аз и също вдигнах ръце.

Шехин бавно се приближи към мен и направи „ръце като ножове“. Аз и отвърнах с „да

уловиш дъжда“. След това изпълних „пълзене по желязо“ и „бърз вътрешен“, но не успях да я

докосна. Тя леко се оживи и направи „въртящия се дъх“ и „преден удар“ едновременно.

Спрях първия с „водно ветрило“, но не успях да се измъкна от втория. Тя ме докосна под

ребрата и след това по слепоочието. Докосването и беше леко, както когато допираш пръст

до нечии устни.

Каквото и да опитах, то нямаше никакво въздействие върху нея. Направих „хвърляне на

светкавица“, но тя просто отстъпи встрани и дори не си направи труда да отговори на удара

ми. Един-два пъти усетих допира на плата на бялата и риза, когато се доближах достатъчно,

за да я докосна, но това беше всичко. Беше все едно да се опитваш да удариш парче висяща

във въздуха връв.

Стиснах зъби и направих „вършеене на жито“, „пресоване на сайдер“ и „майка край

потока“, като преминавах от едното в другото движение сред хаос от удари.

Тя се движеше по начин, който никога не бях виждал. Макар наистина да бе бърза, не

това бе най-важното. Шехин се движеше съвършено и не правеше две стъпки, когато и една

беше достатъчна. Не мърдаше на десет сантиметра, ако и трябваше да се премести само на

осем. Беше като някакво приказно същество — движенията и бяха по-плавни и по-грациозни

от танца на Фелуриан.

С надеждата да я изненадам и така да докажа уменията си се движех толкова бързо,

колкото можех да си позволя. Направих „танца на девицата“, „да уловиш врабче“,

„петнайсетте вълка“…

Шехин направи една-единствена съвършена стъпка.

— Защо плачеш? — попита Шехин, докато правеше „падането на чаплата“. — Да не се

срамуваш? Или се страхуваш?

Примигнах, за да прочистя очите си.

— Ти си красива, Шехин. — Гласът ми беше дрезгав от напрежение и емоция. — Защото

в теб камъкът от стената, водата от потока и движението на дървото са събрани в едно.

Тя примигна изненадано и в този миг аз я хванах здраво за рамото и ръката. Направих

„гръмотевица нагоре“, но вместо да успея да я преметна, остана да стои неподвижно като

скала.

Освободи се почти разсеяно с „отскубване от лъва“ и направи „вършеене на жито“.

Прелетях два метра и се проснах на земята.

Бързо се изправих, защото не бях наранен. Беше леко хвърляне върху меката трева, а

Темпи ме беше научил как да падам, без да се нараня. Но преди да пристъпя отново към нея,

Шехин направи жест да спра.

— Темпи хем те е учил, хем не те е научил — каза тя с непроницаемо изражение.

С усилие отместих поглед от лицето и. Беше ми толкова трудно да се откажа от този

навик, който бях изграждал цял живот.

— Това е едновременно и добро, и лошо. Ела. — Тя се обърна и се приближи до дървото.

То беше по-голямо, отколкото мислех. Вятърът люлееше и подмяташе по-малките клони

и те се движеха и извиваха необуздано.

Шехин вдигна един лист и ми го подаде. Той беше широк и плосък, с размера на малка

чиния, и беше изненадващо тежък. Ръката ми пареше и видях как по палеца ми се стича

тънка струйка кръв.

Огледах ръба на листа и видях, че той е твърд и остър като острие. Схванах откъде идва

името дърво меч. Вдигнах поглед към въртящите се листа. Всеки, застанал близо до дървото

при силен вятър, щеше да бъде нарязан на парчета.

— Ако трябваше да нападнеш това дърво, какво би направил? Би нанесъл удар в

корените? Не. Те са твърде здрави. Или би се насочил към листата? Не. Твърде бързи са.

Тогава къде би нанесъл удара си?

— В клоните.

— Клоните. Съгласие. — Тя се обърна към мен. — Ето това не те е научил Темпи. Би

било погрешно да го направи. Въпреки това си го изстрадал.

— Не разбирам.

Тя ми махна да започна да правя кетан. Без да се замислям, застанах в положение „да